На брат ми

на Владо (05.01.1977 – 18.10.2004)

Понякога го сънувам. Седим и си говорим. И ми казва, че съм фъстък. Смеем се, понеже го гъделичкам, а той мрази, аз пък обичам… Все такъв здрав и жизнен е, както го помня. Почти рус, с къдрава коса, която по-късно се наложи да отреже (най-меката, която съм пипала, а той и това не обичаше), тъмни очи, бяла кожа. Красавец си беше.

Казва се Владимир и на 5-ти януари щеше да навърши 35. Щеше, ако не беше починал преди 7 години от рак. Не знам как се говори за това. Никой не смее да попита. Не знам и как се мисли, не знам как се преживява смъртта на брат. Не знам как се свиква. Всъщност последното го знам – не се свиква. Никога напълно не проумях това, че е болен, макар да се променяше пред очите ми – ставаше все по-слаб, все по-блед, химиотерапията го довърши напълно. Не искам да си спомням какви ужаси съм виждала. А вярвах, че ще се оправи. Боже, как вярвах! Нямаше нищо по-сигурно от това, че той ще е добре, съвсем-съвсем здрав. С приятелката му щяха да се оженят, както искаха, да имат дете, щях да бъда леля… Как вярвах, че ще се случи точно така. Нали на добрите хора не им се случват лоши неща, той беше толкова добър…

Липсва ми, толкова много ми липсва… и ми е толкова тъжно, че не го познавах истински, че не бях пълноценно до него. Понякога си представям какво би било, ако още е жив. Как си говорим, как ме пази, как ме съветва… как вкъщи не е толкова празно понеже го няма. Как влиза през вратата, все едно просто е бил някъде далеч, далеч и се прибира у дома и всичко си е както преди. Пак ще ми помпи гумите на колелото, което сам ми направи и ще играем белот или покер (той ме научи), може би пак ще ми подари музикална картичка за Коледа (аз тогава толкова много исках) или пък часовник с аларма на Кока-кола, за да не се успивам за училище или пък като любимата ми порцеланова чаша, от която вече ме е страх да пия, за да не я счупя, понеже нямам много останало от него. А още по-страшното е, че напоследък не мога да си спомня гласът му и от това още повече ме боли.

Как може такова нещо да се случи на толкова млад човек? Не го проумявам, не мисля, че някога ще успея. Ето затова не празнувам Коледа, Великден или там за какъвто християнски празник се сетите. Може да е детинско и глупаво, не ме е грижа. Имах вярата и се молих, молих се за чудо. И то не се случи. Дори и да има Бог, той не е моят.