5 юни 2012 г.

I will love you dearly till the end of time...

Сякаш се състезаваме, несъзнателно може би… Надпреварваме се кой е по-щастлив, на по-хубаво място, с по-добри хора, кой си прекарва по-неповторимо дните. Снимаме, снимат ни, качваме снимки, пишем вдъхновени статуси, тагваме се на местата, където сме, споделяме се… с всички останали, но не и със себе си. Но пък защо ли да го правим? Имаме ли въобще какво да си кажем? Малко е тъжно, но отговорът е не. Някога мислех, че си, но едва ли ще останеш любовта на живота ми. Виж, титлата за най-голяма болка ти е присъдена безспорно. Но вече не мисля за това.

Наистина ли си толкова щастлив? Сигурно си. Бъди. Нека не е само сцена. Нека не е показност. Наистина искам да си, безкрайно щастлив. Защото аз съм. Добре. Може би не чак толкова щастлива, колкото ми се иска, но съм добре. Без теб. И в душата ми цари спокойствие. Имах перфектното сбогуване с теб, макар че тогава не мислех, че е такова. Идеалният край. Съвършената прегръдка. Запомням те така. И ти ме запомни така. С усмивка. Щастливо.


Няма коментари:

Публикуване на коментар