Какво повече от това да пишеш за някого? Какво повече може да направиш и дадеш на някого, когото нямаш? Да го увековечиш в думите си. Какво повече от това той да съществува завинаги някъде? Да бъде четен и да оживява всеки път, такъв какъвто е създаден. Добър, лош, мил, груб, влюбен, търсещ, далечен. До последния бит виртуално пространство, до последното копие от книгата, до последния лист, където тайно е писано името му.
Какво повече от това да го пресъздадеш и той да остане? Нищо. Създаваш нещо, за някого, някъде и той дори не разбира. Или разбира, но не и теб. И защо го правиш. Не разбира, че писането лекува. Не разбира, че създавайки го, всъщност го изтриваш. И понеже вече го има, не е нужно да живее в теб. Освобождаваш се. А написаното остава, за да лекува (може би) някой друг, който ще се открие в думите ти.
Пишем вдъхновени от болката си, за да се спасим от нея. Парадоксално. Но за какво ти е муза, щом имаш щастие. А спомените избледняват. Устните се забравят. Погледите не парят. Остават само думите. И образите. Докато накрая не значат нищо. И последната врата към миналото бъде затворена завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар