Накрая си сам

Страшно ми е тъжно в момента. И разочаровано също. Не ми харесват изводите, че накрая винаги оставаш и може да разчиташ само на себе си. Още повече не ми харесва, когато сама достигам до тях. 

Последният един месец съм зле със здравето, да се надяваме, че не е нищо сериозно, макар че лекарите още не откриват причина за световъртежа и гаденето ми. Последната седмица става още по-зле, сдобих се и с болки в стомаха. 

Днес бях на изпит, докато пишех ми призля. Първо световъртежа, после гаденето. Единственото, което исках е да изляза възможно най-бързо от залата. Прибрах се вкъщи, легнах да поспя. Като се събудих ми беше още по-зле. Разходка до бърза помощ, събрани граници на кръвното и нова доза лекарства за приемане. 

И накрая отидох на работа. Нощна смяна. При което започнаха зверските болки в стомаха (явно всички лекарства, които бях пила през деня ми помогнаха да се доповредя). Звъня на майка ми да ми донесе лекарство, тя не си чува телефонът. Никога, когато трябва тя не го чува. Звъня на лицето, да го наречем „Х“. Та Х обикновено (по негови думи) е много загрижен за мен. Обаждам се, обяснявам какъв е проблемът, обаче Х е зает. Ще излиза. И не може да отдели 10 мин. от ценното си време, за да ми донесе лекарства. Явно и загриженост не може да прояви, както личеше по гласа му. Което ме накара да се замисля, за последния месец, и всички пъти, когато не съм била добре, той къде беше? Какво каза? Какво направи? И отговорът не ми хареса. 

Не очаквам някой да се грижи за мен, не съм малко дете и гледам да се оправям сама. Обаче, когато наистина имам нужда, когато проблемът е здравословен… все се надяваш, че хората, които намираш за близки, ще се отзоват. Но явно не е така. Или пък може да съм си заслужила, знам ли. Но дори и така е, не е адекватно някой да прави компромис със здравето ти. Примерно. Защото вече не съм особено сигурна. И после, как се държиш с този човек, който едни лекарства отказва да ти понесе, какво правите след това? 

Чувствам се като парцал. Отпаднала съм, пак ми се вие свят, въпреки тона лекарства, и ме чакат още 10 часа зад това бюро. Комарно е. Знаеш, че си сам и накрая може да разчиташ само на себе си.