18 август 2012 г.

Just Another Dream Chaser

Сънувам твърде много. Твърде него. Сънувам, че си говорим. Питам го „искаш ли да се видим?“ и скривам във въпроса всичките си желания, копнежи, предлагам се цялата и се надявам само да протегне ръка и да ме вземе. А той ми отговаря с въпроса „защо?“. Което толкова ме стъписва, че се будя и стреснато мисля “защо“ и не знам кой от всичките въпроси да поставя първи. Защо искам да го видя? Да говоря с него? Търся, но така и не намирам основателна причина, която да задоволи подсъзнанието ми. 

Пак заспивам и отново го виждам. Двамата в Париж. Толкова е нелогично. Париж… не значи нищо. Не е романтика, не е любов, просто прехвален град, в който дори не искам да отида. А ни сънувам там. Влюбени. Банални. Ужасно е. Усещам, че всеки момент ще се събудя, съпротивлявам се с всички сили на този абсурд. И после… хотелска стая, черна рокля до пода, от онези, които не можеш да разкопчаеш сама. Пръстите му по гърба… Всичко си идва на мястото. Ние сме точно там, където трябва. 

Будя се и се усмихвам в тъмното. Защо ми е да те виждам? Сънищата ми с теб са съвършени, толкова перфектни, колкото реалността никога няма да бъде. В нея накрая винаги има нещо счупено. А аз се уморих да събирам парчета.

Няма коментари:

Публикуване на коментар