16 август 2011 г.

Дневникът на един работен ден

Събуждам се в египетски чаршафи точно в 06:55 ч. Гринуичко време + 2 часа от италианската песен, която звучи от японския ми телефон, произведен в Китай и внесен от Германия. Надигам се сънено от леглото, вървя боса по персийския килим в коридора, после стъпвам на гръцките плочки в банята и невиждащо си мия зъбите. Обувам турските си дънки и английската блузата и се отправям към автобусната спирка, където чакам немски автобус. Нов-новеничък, втора употреба внесен в България.

Пристигам в хотела с почти швейцарска точност и правя жалки опити да се разбера с румънски тийнейджъри, които си мислят, че светът е техен, като последното усещане се засилва допълнително в момента, в който обменят еврото си в лева. Между това и група луди испанки успявам да „закуся“ – бразилско кафе (само етикетът му е бразилски, но хайде…) и да се настроя за поредния шеметен ден. Време за френски кроасани не остава. В късния следобед все пак успявам да хапна – „оригинални италиански спагети приготвени по специална японска технология готови само за 3 мин.“ Спечелиха ме. Но поради липсата на по-добра алтернатива и това става. Още помня как преди няколко дни един руснак се запи с украинската водка в 2 на обяд…

След 12 много дълги часа най-сетне съм вкъщи, прекалено изтощена, за да готвя и се примирявам, че за поредна вечер ще трябва да ям американски тейк-уат. Рисковете на това да живееш (полу)сам – няма кой да ти сготви. Час по-късно вече усещам как заспивам пред лаптопа под звуците на финландски рок, който единствен успява да успокои полуделите ми мисли. Напоследък сънувам на английски. Всяка вечер цветни английски сънища. И всяка вечер един и същ българин се крие в тях. От сърцето си не мога да избягам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар