28 април 2011 г.

Изповед

Напоследък всички ми говорят за теб. Колкото повече не искам да слушам, те все повече говорят и дори не осъзнават какво правят. Познати, непознати, близки, далечни… а все твоето име им е в устата. И слушам ли, слушам колко си добър, добър, добър и с всяка следваща дума се чувствам все по-лоша, лоша, лоша… И все питат „защо“, какво се случи, как загубих прекрасен човек като теб. И отговори очакват. А аз такива нямам. Безмълвна съм, празна, неясна. И виновна.

Да, чувствам вина. За теб, за себе си, за нас. Разяждаща душата ми вина, която ме е хванала и гризе ли, гризе. Не ми дава покой, мира, отдих. Накъдето и да погледна все лицето ти виждам и думите на хората кънтят в главата ми, сякаш моят малък ад създаден от собствени ми жестоки мисли не е достатъчен.

Виновна съм, че това което съм не беше достатъчно за теб. Виновна съм, че не бях достатъчно търпелива, достатъчно уравновесена. Виновна съм, че не бях достатъчно зряла за теб. Виновна съм, че съм прекалено емоционална. Виновна съм, че обичам да ти правя подаръци. Виновна съм, че ти се обаждам по телефона без повод само, за да чуя, че си добре. Виновна съм, че ти пиша. Виновна съм, че те обичах. И че още ме е грижа за теб. Виновна съм, че думите ти още ме нараняват. Просто виновна.

Но вече няма значение. Просто искам да ме чуеш… и да кажеш нещо, каквото и да е, защото вече се наслушах на мълчания. Но и за тях пак аз съм виновна. А с вината трудно се живее. Аз съм такава, каквато съм. Незряла. Недостатъчна. Виновна. И искрено съжалявам, че съм такава…

Затова спрете да питате. Отговори имам само за неговото мълчание.

Няма коментари:

Публикуване на коментар