8 юни 2011 г.

Дневникът на една болка

Изморена съм. Много. Едва си държа очите отворени. Поспах през деня и това сякаш допълнително ме изтощи… Както се казва, не знам на кой свят съм. И понятията като „ден“ и „нощ“ отново си размиха очертанията. Така че, оплаквам се. Имам нужда, ако ще да е просто да изложа мислите си. По-добре така, отколкото да занимавам хората със себе си. От последното полза няма, а който го интересува, ще попита. Логиката е толкова простичка и някак толкова трудна за осъзнаване. За приемане… и за примиряване с нея. Най-вече последното. А аз като не се примирявам?! Ами ще се науча – да приемам това, което не мога да променя. „Ще се грижа за душата си“ – бях казала преди няколко месеца. Epic Fail!!! Ами освен по-зле, друго не стана. Плаче ми се. Много. И се надявам това да е от недоспиване и напрежение, а не толкова от това, че май окончателно си развалих отношения с един човек. Как се учиш да се примириш с това?! (и хоп първата сълза се търкулна). И големите момичета плачат… и сами си трият сълзите. И тялото ми е измъчено. Бори ме гърба от онова сепаре в хотела. Столът на бара пак ми остави синини на ръцете. Но това по-лесно се лекува от съдрана душа. Казах ли, че имам да уча? Ами имам, достичка е. Ако не си взема изпитите ситуацията ще стане още по-сложна. А нямам сили. И това е…

Няма коментари:

Публикуване на коментар