Изгубих се… Няма го вече старото ми „аз“. Няма го онзи вироглав инат. Онази силната, борбена личност, няма я. Увереното ми „аз“ го няма. И не знам как го загубих. Не знам какво ме смачка. Виждам само резултата и останките. Една уплашено дете, чувствам се точно така. Днес го осъзнах за първи път, защото поисках да се откажа. От нещо, което наистина искам. От нещо, за което мечтая. Аз поисках да се откажа. И беше, и все още е ужасно.
Знаех, че няма да стане по лесния начин. Не съм си го и мислила. Но не очаквах да е точно така. Не очаквах, че едновременно ще трябва да се справям с толкова много неща. Че към мен ще има такива очаквания. А нещата са навързани. Ако се откажа, „Мечтата“ се изпарява. Ако продължа не знам дали ще се справя… и дали нещо друго няма да ме провали.
Виждам само трудностите. Само причините да спра до тук. И те надделяват над тези да продължа. Което е ужасно. Не искам като погледна назад да виждам пропуснати шансове и изоставени цели. Но вече не откривам сили в себе си. Преди го правех. А сега… друга съм. Една непозната. Превърнах се в нещо, което ненавиждах в другите. Един човек, които се проваля. И не може да продължи. Неуверена. Смачкана. Изгубих се… и пътят към мен го няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар