Имам два варианта – да стана най-после от това легло, да си облека нещо хубаво, да изляза след хора и да се правя на щастлива (нямам си представа дали фалшивите ми усмивки са достоверни). Другият е да си остана по пижама вкъщи и да се правя, че ме няма. Така или иначе никой не забелязва присъствието ми, няма да има голяма разлика.
Днес ходих да бягам. За втори ден. Не съм стъпвала във фитнес от година и два месеца, да тичам не помня вече кога се случи последно. Бягах в дъжда, а пред очите ми все той и все с нея. Като се прибрах се наплаках. После ни гледах снимките и поплаках още малко. Колко щастливи изглеждаме, колко искрени. И колко съм себе си до него. Сега пак ми се плаче. Не съм сигурна защо. Опитвам се да сложа етикет на чувствата си, но така и не се получава. В мен ври коктейл от нещо средно между гняв, разочарование, обида, липса, любов. Трябва ми нова дума, но за по-лесно решавам, че е просто „сложно“. И това „сложно“ понякога извира. Като днес. И ме съсипва.
Опитвам се да се разсея – пускам си да слушам дъжда, паля си свещ, правя кафе и си отварям книгата. Опитвам се да не мисля. Опитвам се да се концентрирам. Единственото, което успявам да направя, е да си спомня как той не обича дъжда, нямаше да хареса книгата ми, нито аромата на свещта и накрая, ако беше тук, щеше да ми изпие кафето понеже го харесва по същия начин и си купува съвсем същата марка… И още няколко сълзи се търкулват, опитвайки се напълно да ме дехидратират. Затворник съм на спомените си.
И накрая неизбежно пак се връщам на вариантите – или отивам при нормалните щастливи хора и се държа като тях, или оставам вкъщи и се зомбирам с поредния сезон на Хаус. Посъветваха ме да не мисля толкова, щяло да ми бъде по-лесно. Може и да са прави. Стига съм плакала. Вместо мен навън цяла нощ ще вали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар