1 април 2012 г.

Tres Metros Sobre El Cielo

След „Три метра над небето“ изпадам в любимото си състояние да съм „цялата любов“. Заради краят, истински. Без захар. И заради любовта, която те кара да си „между 18-тото и 19-тото небе“ и чувството, че нищо след нея няма да е достатъчно.

В унисон с мен навън вали, цял ден. А аз, за да усиля ефекта, слушам това. Другите се оплакват, а аз лудо си обичам дъжда. По ме бива да се оплаквам за други неща. Правят ми кафе и нарочно му слагат захар, поемам го с тихо „мрън“. Трябвало да стана по-сладка, киселеела съм. Усмихват ме против волята ми. А аз съм се гушнала в едно одеялото и чувствам, че имам всичко – дъжд, кафе и някой, който да търпи всички ми мрън. Неделно блаженство.

После си мисля, че ако наистина обичаш някого, се бориш за него. Не го оставяш просто да си тръгне. Но това, разбира се, си го мисля само аз. Вече отказва да обяснявам или да намеквам. Отказвам да правя каквото и да е. Преди бяхме млади и глупави, сега сме само глупави.

Няма коментари:

Публикуване на коментар