Bed of roses

Искам да спя, да спя, да спя… 100 години. Като спящата красавица. В замък, скрита от хората, пазена от бяла магия. Просто да спя. Да не знам. Да ме няма. Принцове не искам вече. Така че, моля ви, не ме будете.

Бясна съм!

И значи днес, вместо да се прибера вкъщи и да се радвам на взетия си изпит, аз трябваше да се разправям с идиоти. И не, няма да се извинявам за определението. Хората са нагли. В случая конкретно имам предвид една жена на почти 40 години, която явно разсъждава като тинейджър. Или поне й се иска да е такъв. Сигурно помните Любовното CV, измислено повече на шега, отколкото с идеята, че нещата реално стоят така. Представете си изненадата ми, когато днес пишейки заглавието на МОЯТА публикация в Гугъл, вместо моя блог излезе страница в сибир.бг със същото име. Адски се изненадах, всъщност в първия момент си помислих, че това, на което попаднах, е писано отдавна. И има съвпадение. Така де, случва се хората да имат еднакви идея. Твърде наивно от моя страна. Заглавието същото, текстът същия, даже и картинката (нея поне можеше да я смени!). И това от жена, чиято предна статия е за плагиатстването от чужди автори и колко долно било това. Явно тя когато го прави не е, достойно е. Най обичам двойните стандарти.

Както и да е, регистрирах се във въпросния сайт и след като не можах да открия откъде да докладвам публикацията, реших да оставя коментар. Благодарих й, че така високо е оценила МОЯТА творба, но нека не си приписва заслугите. Коментарът ми, разбира се, беше изтрит. И в края на статия се появи линк към блога - с шрифт два пъти по-малък от този на останалия текст, без описание, че въпросното CV е взето от там. Нищо. Един линк. Един гол... да, линк.

Аз се надявах, че тя ще го изтрие, но уви. Или поне ще се извини. Явно на лелката й харесва да се прави на 21-годишно момиче. Супер. Оказа се точно толкова празноглава както и някои от връстниците ми.

Dilemma

Аз

съм

силна.

Уверена.

Щастлива.

Независима.

Зряла.

Осъзната.

Пълноценна.

Самодостатъчна съм…

В този момент ме поглеждаш. Усмихваш се.

Ръката ти се плъзва около кръста ми. Придърпваш ме и прошепваш „Целуни ме!“. Безмилостно.

Падам,

надолу,

към нищото.

Давя се,

в очите ти.

Потъвам,

в устните ти.

Безвъзвратно.

Неумолимо.

Отдавам се…

И само разумът ядосано подвиква:

– Хайде, ела на себе си!

А сърцето тихо, почти без сили прошепва:

 – Как да дойде на себе си, като е изцяло негова…

Изгубих се

Изгубих се… Няма го вече старото ми „аз“. Няма го онзи вироглав инат. Онази силната, борбена личност, няма я. Увереното ми „аз“ го няма. И не знам как го загубих. Не знам какво ме смачка. Виждам само резултата и останките. Една уплашено дете, чувствам се точно така. Днес го осъзнах за първи път, защото поисках да се откажа. От нещо, което наистина искам. От нещо, за което мечтая. Аз поисках да се откажа. И беше, и все още е ужасно.

Знаех, че няма да стане по лесния начин. Не съм си го и мислила. Но не очаквах да е точно така. Не очаквах, че едновременно ще трябва да се справям с толкова много неща. Че към мен ще има такива очаквания. А нещата са навързани. Ако се откажа, „Мечтата“ се изпарява. Ако продължа не знам дали ще се справя… и дали нещо друго няма да ме провали.

Виждам само трудностите. Само причините да спра до тук. И те надделяват над тези да продължа. Което е ужасно. Не искам като погледна назад да виждам пропуснати шансове и изоставени цели. Но вече не откривам сили в себе си. Преди го правех. А сега… друга съм. Една непозната. Превърнах се в нещо, което ненавиждах в другите. Един човек, които се проваля. И не може да продължи. Неуверена. Смачкана. Изгубих се… и пътят към мен го няма.

Страхове

Страх ме е да не загубя вярата в себе си.

Страх ме е да не разочаровам хората, които вярват в мен.

Страх ме да не наранявам по някакъв начин хората, които обичам. Страх ме е да не нараня тези, които обичат мен… може би това е важното уточнение, защото не винаги обичаните и обичащите съвпадат. А към последните може да бъдем наистина жестоки, без дори да го осъзнаваме…

Страх ме е да не спра да оценявам това, което имам. Страх ме е, че аз самата мога да спра да бъде ценена.

Страх ме е, че мога да загубя тези, които обичам. Страхувам се, че може би никой не се страхува да изгуби мен.

Понякога се страхувам да бъда сама.

Страхувам се, че може и да не открия призванието си.

Напоследък, колкото и да е странно и безпричинно, се страхувам от смъртта. Не от самия факт, че ще спра да съществувам, а от това колко ли недовършени неща ще оставя след себе си, колко неказани думи ще има, ненаправени жестове, несподелени мигове…

Любовно CV

Любовта не е това, което беше. Не и след като прекарваме повечето време онлайн и там, понеже сме влюбени и загубени, постоянно си говорим с Него/Нея. Защото ни липсва и трябва да я чувстваме близо до себе си. Из виртуалното пространство летят мечки, целувки, слънчица, цветенца и какво ли още не. Няма лошо, като се обичат младите… да си пишат. От друга страна, проверено от личен опит, и поводите за караници нарастват. Понеже си комуникирате постоянно, не заради друго.

И свалките не са същите. Вече не ти искат номера, а скайпа. По-модерно е. И не те канят на кафе, ами те ръчкат във фб. По-лесно е и вероятността да се издъниш е по-малка. Не се вижда колко време ти отнема да измислиш някоя блестяща реплика или пък да смаеш с чувство за хумор, често копирано от някой сайт. Преди седмица обаче чух за нещо, което едновременно ме накара да се смея през сълзи и да се чудя до тук ли я докарахме?! Ще се опитам да предам накратко разговорът.

Участници: Аз и Цуци

Цуци: - Писа ми. Май се опитва да излезе от приятелския кръг. Започна да разпитва дали съм с някого.

Аз: - Ами да пита, няма лошо.

Цуци: - И по едно време вика: „Ами аз да взема да ти изпратя документи?“

Аз: - Какви документи?

Цуци: - Автобиография и мотивационно писмо :D. Да го одобря.

Аз: - OMG…

Е**ти романтиката :D. След като свикнахме да получаваме цветя в скайп, явно вече е дошло времето на любовното CV и мотивационното писмо. А, стига бе! И ако не ти харесам мотивацията… „Съжалявам, но молбата Ви да ми станете гадже няма да бъде удовлетворена“. Next! Вярно, това с документите е шега, обаче от друга страна… просто не е същото. А онова, старато, беше хубаво. Но нека не издребняваме, на кого му е притрябвала романтика. Романтикът в мен вярно още диша, но обществото почти го уби, малко живот му остава. И понеже искам да съм от модерните, мисля да драсна моето любовно CV, кой знае, може и да ме одобрят :D

Любовно CV

Име:

Петя Върбанова

Адрес:

на Луната, бера шишарки

Телефон:

Син J

Дата на раждане:

няма нужда да я помниш, скайп ще го прави вместо теб

Любовен стаж:

Малко връзки, много сълзи, едно поочукано  сърце. Още работи!

В момента Single (може и Fabulous)

Образование и обучени:

Уча се… да съм по-търпелива. По-разбрана.

Но се уча и да не се променям. Ако не ме харесваш каквото съм, и друга няма да ти харесам.

На какво ме научиха – тук.

Лични умения и компетенции:

Мога 70 неща – мусака и… :D

Като оставим готвенето на страна, мога да те обичам. Да съм ти вярна. Да се те подкрепям. Може да разчиташ на мен. И да те изслушвам мога. Не само любима, но и приятел.

Изключително компетентна съм в правенето на каши. Бъркочи, гювечи и всякакви мишмаши. Равна нямам!

Технически умения:

Мога едновременно да водя няколко онлайн разговора, един по телефона, да си лакирам ноктите, да уча и да гледам най-новия клип на някоя никому неизвестна група :D

Артистични умения:

Казаха, че ме бива да правя драма, ама аз не им вярвам :D

Приложения:

снимка в цял ръст

снимка на ориз със зеленчуци :P

It's a heartache... nothing but a heartache

Нещо се беше променило. Сякаш се сбогуваше с мен. 

Не с думи. С поглед. С жестове. Целуваше като за последно. Ненаситно... все едно никога повече нямаше да се повтори. И се молех да греша... 

Дневникът на една болка

Изморена съм. Много. Едва си държа очите отворени. Поспах през деня и това сякаш допълнително ме изтощи… Както се казва, не знам на кой свят съм. И понятията като „ден“ и „нощ“ отново си размиха очертанията. Така че, оплаквам се. Имам нужда, ако ще да е просто да изложа мислите си. По-добре така, отколкото да занимавам хората със себе си. От последното полза няма, а който го интересува, ще попита. Логиката е толкова простичка и някак толкова трудна за осъзнаване. За приемане… и за примиряване с нея. Най-вече последното. А аз като не се примирявам?! Ами ще се науча – да приемам това, което не мога да променя. „Ще се грижа за душата си“ – бях казала преди няколко месеца. Epic Fail!!! Ами освен по-зле, друго не стана. Плаче ми се. Много. И се надявам това да е от недоспиване и напрежение, а не толкова от това, че май окончателно си развалих отношения с един човек. Как се учиш да се примириш с това?! (и хоп първата сълза се търкулна). И големите момичета плачат… и сами си трият сълзите. И тялото ми е измъчено. Бори ме гърба от онова сепаре в хотела. Столът на бара пак ми остави синини на ръцете. Но това по-лесно се лекува от съдрана душа. Казах ли, че имам да уча? Ами имам, достичка е. Ако не си взема изпитите ситуацията ще стане още по-сложна. А нямам сили. И това е…

Сесията иде...

Онлайн признаци:

·         Статусите на хората придобиват еднаква насоченост „уча“, „оф, не ми се учи“, „писна ми от това учене…“, сами се сещате коя е ключовата дума

·         Започват да ти пишат хора, които си виждал едва един-два пъти през семестъра, но сега сте като първи приятели, понеже им трябва информация за изпитите, конспект, лекции и прочие

·         Фейсбук маниаците, които постоянно си теглят късмети, гледат си на кафе, карти, боб и прочие са изчезнали… и явно четат

·         Със скорост 10 коментара в минута се движат слуховете за изпитите, драма да има

·         Без значение за какво си пишеш с някого, накрая винаги се стига до темата за сесията

·         Ако изобщо си пишеш с някого, чатовете са пусти

·         В даден момент лудостта ескалира и се всички се вкарват във филма „Ииии… със ЗЗД“ (горкия Хрупчо, едва ли иска да си хапне точно Закона за задълженията и договорите…)

·         Появяват си снимки на учебници, пищови, на това как хората учат, не учат и правят разни неприлични неща с лекциите си :D

Исках да го изгоря... Още го искам, добре че го подарих на един любител :D

 Офлайн признаци:

·         Започваш да виждаш хората в университета, не само в дискотеките

·         Кафето се превръща в твои пръв приятел и Колумбийските плантации работят само за теб

·         Вместо Ред Бул с уиски, има Ред Бул с лекции

·         Колкото повече четеш, толкова повече осъзнаваш, че нищо не знаеш

·         Надяваш се доцента да не разбере това

·         Май трябваше по рано да си седнеш на д-то, нищо, за догодина ще знаеш… после се сещаш, че и миналата година това каза :X

·         В даден момент осъзнаваш, че изперкваш

·         А даже изпитите още не са дошли

·         И ти си седиш в Blogger и документираш лудостта си :D

Честит 1-ви юни!

Днес детето в мен празнува, позволете и на това във вас да се забавлява, както някога. Поне днес бъдете безгрижни, бъдете усмихнати, бъдете палави. Погледнете на света с други очи, спомнете си детските си мечти, разгледайте стари снимки. Ако имате дете, разкажете му за вашето вълшебно детство. За белите и пакостите, за мекиците на баба и за Сънчо в 8 без 5. Иии... отидете на сладкарница и си купете тортичка. Ей така, да си подсладите деня. Желая ви слънчев и по детски очарователен 1-ви юни :)