В понеделник стават 5 месеца от първата публикация в блога. А от тогава много вода изтече и сега чувствам момента като време за равносметка. Не само за блога, но и за мен самата. И без това в момента не съм в състояние да напиша и една нормална публикация, въпреки идеите, които имам. Криза е!
Явно и аз до тук стигнах. Да пиша за писането. След почти 30 последователи, почти 100 публикации и почти 10 000 посещения, аз съм „почти“ щастлива. Или поне би трябвало да бъда. Започнах блога си в момент, когато имах нужда да се разтоваря емоционално. Да излея всички тези мисли, които често правеха нощите ми безсънни, а дните на приятелите ми най-вероятно кошмарни. Не бях писала близо 3 години. Нямах нищо желание, нито повод, нито муза, защото… бях щастлива. А за щастието не мога да пиша, него мога само да го изживея. Твърде недостатъчни са думите, за да опиша усмивките си, еуфорията, това че сърцето ми прескачаше удар. А 2010 беше щастлива година в много отношения. Разбира се, и на това някога му идва краят. Получи се нещо средно между край на щастието и начало на блога. Явно хората от мъка правят много неща. Аз взех, че прописах отново. И макар да отнесох 101 критики по този въпрос (за това колко изключително много не ми се получава), съм доволна от себе си. Добро, лошо, тъжно или весело, без значение, мое е. Моите думи, моите мисли, моята гледна точка, моите емоции, моите преживявания, върховете и спадовете ми. Такава каквато съм.
Напоследък, както на всички, които влизат тук да четат, им е станало явно, ми е сиво. На блога най-много му личи. Мрачно ми е. Студено, с чести превалявания от сълзи. Лятото няма как да повлияе на сезона в сърцето. Чувствам се като засмукана от черна дупка без път назад. Защото 5 месеца назад, когато започнах да пиша бях много, много по-… ако не щастлива, то добре. Поне проблемите ми бяха по-малко. Сега вместо да чувствам, че всичко е останало зад гърба ми, усещам, че ме връхлита с нови сили. Като затишие пред буря. Страх ме е. От неизвестното. От това, че свикнах да имам нещо, което не е мое. И съм на път да го изгубя. Този път завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар