Знаете ли какво е да се живее в цифри? Да знаеш кога са родени всичките ти приятели и никога да не забравяш рождени им дни. Да помниш номерата на мобилните им телефони, както и на някогашните им стационарни, макар да знаеш, че повече няма да ти се наложи да ги набереш. Да помниш точните дати на първите срещи (и на последните), часът на първите целувките (и да си броил секундите до края на последната), кога за първи път си чул „обичам те“ и кога си спрял да го чуваш… и така завинаги. Като атомен часовник. Без да спираш и да даваш грешки.
Този месец на 10-ти станаха четири години, цели четири години от запознанството ми с един човек, когото… обичах. Или поне си мисля, че обичах. Когато си на 17 и опит буквално нямаш, е някак трудно да сложиш етикет на чувствата си. Но каквото и да беше, много време мина преди да успея да се излекувам...
Помня как обичаше да ми казва, че „Незаменими хора няма, само незабравими“. След това нагледно ми показа какво значи да те заменят. Както в последствие ми стана ясно – не и да ме забравят. А аз от своя страна дълго, дълго вярвах, че той е както незаменим, така и незабравим. Ужасно е да усещаш как любовта ти към някого умира. Но ако последният старателно е убивал всичко хубаво и добро у теб… целенасочено и безмилостно, няма по-голямо облекчение!
Той наистина всичко уби, дори уважението ми изчезна. И ако днес не ми бяха напомнили за него… едва ли щях да се сетя за месеца, за датата, макар и четиринадесет дни по-късно. А уж помнех всичко. Пропуснах ни годишнината, колко… безразлично. Беше прав за всичко, само че той самият не си заслужи правото да го помня. А ако още мисли за мен, нека ме запомни така прекрасна, каквото твърдеше, че съм. Прекрасна и никога повече негова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар