19 юли 2011 г.

Дневникът на едно разочарование

или доказателството, че нищо хубаво не предстои :/

Под това заглавие май е писано да се появяват най-ужасните ми състояния, най-изтерзаното от мен. Онова малкото и ранено „аз“. Но без лирически отклонения, да минем по същество.

Имах перфектният план за лятото. А нали, за да разсмееш съдбата, само трябва да й разкажеш за плановете си? Е, в моя случая явно не просто се е смяла, ами направо по пода се е търкаляла за сметка на моята наивност. Ами дано се е забавлявала, била е единствената в случая. 

Курсът ми по испански се превърна в мисията невъзможна (специални благодарности на преподавателя и колегите, високо го оценявам!). А заедно с него „на Майн“ отиде и обменът ми за Испания. Мечтите може и да са безплатни, но често плащаме солено за тях. Да ми е честито! Морето тази година само на картинка ще го гледам. Както и миналата. Отново благодарности на колегите за високия им принос в тази област. Също и за невероятния график с по 4 нощни смени. Трогната съм! Планът ми да спя се отлага за неопределено време. Както и четенето на книги и правенето на снимки. Поради липсата на време и сили. И промяната на прическата ще чака по-добри дни. Иначе успешно си пълня главата с глупави мисли, въпреки заканата да не го правя, планът да съм щастлива трая точно 3 дни, а не съм се усмихвала сигурно от седмица. И чувството за живост се изпари. Миналото не беше пропуснало и този път да напомни за себе си. 

И всъщност това, което наистина ме довърши емоционално. Тъй като останалите неща явно не са ми били достатъчни… Аз съм добър човек. Може да звучи страшно самонадеяно, но вярвам, че е така. Не, че не правя грешки. Напротив, но не вредя на другите. Старая се да помагам и да не преча, доколкото е възможно. И явно там ми е проблема. Разбирате ли, реших да помогна. Без да се ме молили. Без да е нужно да съм аз. Просто проявих инициатива, понеже съчувствах на човек в нужда. Помогнах. И съжалих. Буквално ми излезе през носа. И ето за какво става въпрос:

Предложих да гледам едно малко момченце за 2 часа, докато майка му я няма, тъй като нямаше кой друг. И с малчугана се спогодихме. Люляхме се на люлките, ядохме пуканки, пихме сокче и четохме книжка. Никакъв проблем. Майка му се прибра и всичко беше точно. Дори се разбрахме на следващия ден да поседя при него още 2 часа. По-късно през деня ми звънна да се уточним за час. После попита дали ще мога да го гледам и следващите 2 дни, когато не съм на работа. Съгласих се, и без това поради споменатите горе причини не ми останаха много занимания. След това телефонът ми звъня още няколко пъти да пита дали всичко е наред (тя има навика постоянно да пита и да се уточнява по хиляди пъти). Уверих я, че всичко е наред, тази седмица съм свободна и ще го гледам, за след това не знам. И тук възникна проблема. Как можело за тази седмица така, а за другата да не съм знаела?! Това било несериозно. На нея й трябвало човек, който да гледа синът й, когато на нея й е удобно, а не когато на мен. По-добре въобще да не го гледам, щом щяло да е така. Аз явно съм го била правила, за да не ми се разсърди тя?!? О.О Е, не можех просто да повярвам, че водя този разговор. Накрая виновната бях аз, че съм й помогнала и се съгласявам да стоя при детето й още 3 дни. А излиза, че съм била несериозна и изобщо не ме било интересувало… И, за да стане всичко съвсем явно, след няколко минути тя се появи съвсем на живо и съвсем ядосана, за да ми покрещи още малко, ако, не дай боже, не съм разбрала колко съм зле. И накрая за капак ме пита дали все пак ще го гледам тази седмица… Без коментар.

Мразя, когато някой вика. Мразя, когато някой вика на мен и е неспособен да води диалог. Мразя, когато ограничени хора не могат да видят какво другите правят за тях и се смятат за вечно прави. „Пътят към ада е осеян с добри намерения“ – колко правилно. Аз вчера сама си го извървях, понеже съм добра. Но усещам, че беше до тук. Твърде зачестиха случаите, които да ми показват, че да помагаш се оказва наистина вредно...

Няма коментари:

Публикуване на коментар