Дневникът на една луда

Четете на своя отговорност

Събирам си мислите от една седмица, не че има кой знае какво за събиране, но все пак, гледам да отчитам дейност… Който е казал, че празните мисли вдигат най-много шум, е бил адски прав. Ето я моята какофония.

Студено ми е. Стоя на тъмно и зъзна. Явно три плодови чая не могат да те стопят, отвътре. Не лекуват и болки в сърцето, и на подредбата на мисли не помагат. Мисля си за решенията, които взимаме отново и отново, и отново. Като развалена грамофонна плоча съм. Мисля си и за това, че през последните две седмици четох толкова блогове, цитати от книги и мъдри мисли, колкото не ми се събират за цялото лято. Упорито търся нещо – дали себе си, дали решението на проблема, дали достатъчно доказателства за вече отдавна взето решение.

Студено ми е. Кой би предположил, че ще намразя есента. Просмуква се през стените и всичко става сиво, сиво. Студено е – стаята, дрехите, леглото ми и спомените ми вече изстиват. Аз изстивам. Чувствам се увредена, пренаситена. Взимала съм от всичко, опитвала съм толкова много, знам как започва,  продължава и приключва всичко. И това ме изморява. Напряга ме. Не ми се върви по този път отново. Дръпнала съм се, скрила едва ли не. А разни хора си мислят, че близо до мен, а на мен ми е смешно и жалко. Понеже всички „разбират“ и всички „знаят“. А дори собствените си животи не могат да живеят. Разбира се, много по-лесно е да тръгнат моя да оправят.

И така ми се пише. Не, че писането променя нещо. Това, за жалост, късно го научих. Обичам да го правя, защото ми харесва как мислите ми се подреждат в думи. И самите думички ми харесват. Иначе с и без него няма да има разлика. Написаните мисли не изчезват, ситуацията не ти става по-ясна и със сигурност не ти помагат да преживееш нещо… или някого. По-скоро са отдушник на всичко това, което не можеш да му кажеш. „Най-силно крещят натрупаните мълчания.“ (благодарности на blogger – съюзник в борбата с лудостта, родена от собствения ни мисловен ад). Макар че аз всичко отдавна съм казала. С тази разлика, че не вече не искам да знам чута ли съм или не. Ииии... абе аз кога почнах да се обяснявам?! 

Някои неща са минало. Някои хора са минало. И колкото и да ни се иска, няма да се върнат. Нито да ни обичат, нито да ни подкрепят. Тогава не ни остава друго, освен „да научим сърцето си, че това е съдба“, че понякога е нужно нещо повече от любов и че няма значение какво си готов да направиш за другия, просто защото не си му нужен. Щом не си бил оценен още в началото, не очаквай той да се събуди с мисълта, че е пропуснал златната си възможност. ‎"Знаех, че отново съм сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история - нямаше място за хленч." Наистина вече няма.
И последният цитат за вечерта „Момичетата, които търпят най-дълго и прощават най-много си тръгват най-неочаквано, внезапно... и съвсем завинаги!“. Банално е, нали? Е, няма значение, аз също се чувствам банално. Как иначе, нали повтарям едно и също от една година, нали ви казах - като грамофонна плоча съм. Все на едно място стържа. Но в се пак вярвам, че има някаква граница, че има нещо, което се случва и преобръща нещата, „запетайката“ и „но-то“ в разказа. Че в един момент на момичето му писва и това може да е по една съвсем неграндиозна причина. Разбирате ли, на Момичето му писна. От прошки вече няма нужда, а и самото й присъствие е излишно. Затова тя си събира мечтите, любовта и целувките и си тръгна. Внезапно. Така внезапно, че той дори не видя. И съвсем, съвсем завинаги.