19 ноември 2011 г.

Дневникът на една луда

Четете на своя отговорност

Събирам си мислите от една седмица, не че има кой знае какво за събиране, но все пак, гледам да отчитам дейност… Който е казал, че празните мисли вдигат най-много шум, е бил адски прав. Ето я моята какофония.
Студено ми е. Стоя на тъмно и зъзна. Явно три плодови чая не могат да те стопят, отвътре. Не лекуват и болки в сърцето, и на подредбата на мисли не помагат. Мисля си за решенията, които взимаме отново и отново, и отново. Като развалена грамофонна плоча съм. Мисля си и за това, че през последните две седмици четох толкова блогове, цитати от книги и мъдри мисли, колкото не ми се събират за цялото лято. Упорито търся нещо – дали себе си, дали решението на проблема, дали достатъчно доказателства за вече отдавна взето решение.
Студено ми е. Кой би предположил, че ще намразя есента. Просмуква се през стените и всичко става сиво, сиво. Студено е – стаята, дрехите, леглото ми и спомените ми вече изстиват. Аз изстивам. Чувствам се увредена, пренаситена. Взимала съм от всичко, опитвала съм толкова много, знам как започва,  продължава и приключва всичко. И това ме изморява. Напряга ме. Не ми се върви по този път отново. Дръпнала съм се, скрила едва ли не. А разни хора си мислят, че близо до мен, а на мен ми е смешно и жалко. Понеже всички „разбират“ и всички „знаят“. А дори собствените си животи не могат да живеят. Разбира се, много по-лесно е да тръгнат моя да оправят.
И така ми се пише. Не, че писането променя нещо. Това, за жалост, късно го научих. Обичам да го правя, защото ми харесва как мислите ми се подреждат в думи. И самите думички ми харесват. Иначе с и без него няма да има разлика. Написаните мисли не изчезват, ситуацията не ти става по-ясна и със сигурност не ти помагат да преживееш нещо… или някого. По-скоро са отдушник на всичко това, което не можеш да му кажеш. „Най-силно крещят натрупаните мълчания.“ (благодарности на blogger – съюзник в борбата с лудостта, родена от собствения ни мисловен ад). Макар че аз всичко отдавна съм казала. С тази разлика, че не вече не искам да знам чута ли съм или не. Ииии... абе аз кога почнах да се обяснявам?! 
Някои неща са минало. Някои хора са минало. И колкото и да ни се иска, няма да се върнат. Нито да ни обичат, нито да ни подкрепят. Тогава не ни остава друго, освен „да научим сърцето си, че това е съдба“, че понякога е нужно нещо повече от любов и че няма значение какво си готов да направиш за другия, просто защото не си му нужен. Щом не си бил оценен още в началото, не очаквай той да се събуди с мисълта, че е пропуснал златната си възможност. "Знаех, че отново съм сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история - нямаше място за хленч." Наистина вече няма.
И последният цитат за вечерта „Момичетата, които търпят най-дълго и прощават най-много си тръгват най-неочаквано, внезапно... и съвсем завинаги!“. Банално е, нали? Е, няма значение, аз също се чувствам банално. Как иначе, нали повтарям едно и също от една година, нали ви казах - като грамофонна плоча съм. Все на едно място стържа. Но в се пак вярвам, че има някаква граница, че има нещо, което се случва и преобръща нещата, „запетайката“ и „но-то“ в разказа. Че в един момент на момичето му писва и това може да е по една съвсем неграндиозна причина. Разбирате ли, на Момичето му писна. От прошки вече няма нужда, а и самото й присъствие е излишно. Затова тя си събира мечтите, любовта и целувките и си тръгна. Внезапно. Така внезапно, че той дори не видя. И съвсем, съвсем завинаги.