Разбирате ли, еднo такова жабешко ми е… Приказките се омесиха, ролите се размениха. А преди се мислех за принцеса и се чудех ще ми стане ли пантофката. Хубаво беше, само че без щастливия край, само краят беше сигурен. И след като аз го целунах, той се превърна в принц. Но уви, оказа се, че аз не бях принцеса и това не беше моята приказка. Направо си е гавра от страна на Дисни, пълнят главата на малките момиченца с врели-некипели, че има такова нещо като happy end.
Как да бъда принцеса? Има ли рецепта или е вродено? Ще ми стане ли пантофката? Може би да, докато в един момент кракът ми не се подуе и стане неудобна – тя на мен, аз на него. Е, на мен пантофката ми стана. Но моето малко неопитно краче не можа да свикне с нея, и тя се изхлузи. Нали не съм истинска... А принцовете втори път не мерели, продължават пътя си и търсят друга принцеса, която да събудят с целувката си.
А първата, на нея какво й остава? Ами да се събуди от съня, да разбере, че приказките не се случват и принцовете се превръщат в жаби. Колко фалшиви принцове… и колко наивни принцеси. Затова обратно към замъка, зад каменните стени и високите порти. Там се пази сърцето ми. Ако се появи кандидат-принц, той ще знае как да се справи, ако не – това няма да е краят на света, а само на поредната приказка. Преди да настъпи наистина щастливият край. Или както казват – истинската любовна история няма щастлив край, защото никога не свършва. Затова ще седнем и ще чакаме правилната приказка и от време на време ще целуваме по малко жаби, с надеждата някоя от тях да стане на принц.
Говоря врели-некипели. Нали ви казах, жабешко ми е. Котката ми избяга, магическата пръчка се счупи, а метлата не пали. Не съм принцеса. По ще ми ходи да бъда вещица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар