25 март 2012 г.

Всяка година по същото време

Понякога ми е толкова тъжно и криво, че дори и най-любимите ми хора и неща не могат да променят това. Понякога няма значение каква е причината, чувството е едно и също. На пропадане, на безизходица. Тежи, все едно някой е седнал на гърдите ти и те души. И ти се плаче, така ти се плаче, че искаш да излееш поне една кофа сълзи и да останеш празна. И после минимум още една понеже споменът те е връхлетял. Мислите ти се превръщат в затвор.

След не-им-помня-вече-броя епизоди на „Сексът и градът“, пакет чипс, много руска музика, малко терапевтично готвене и три часа прекарани на телефона, везните отново се накланят в неблагоприятната посока. Установявам, че около 30% от публикациите ми започват с „понякога“ или говорят за „понякога“. Явно „понякога“ всъщност е „доста често“ и трябва да спра да се държа така, все едно е някакво изключение. А имах прекрасни почивни дни прекарани с чудесни хора. И накрая, когато най-сетне останах сама за повече от час, ми просветна. Месецът, датата… 

Сълзите понякога потичат по-бързо и от пролетен порой. Днес не съм силна. Тъжна съм. Липсваш ми. В момента бих дала всичко само, за да те прегърна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар