Мото: “Ентусиазмът е заразен. Ти можеш да започнеш епидемия.”
Място: гр. Велико Търново, Стамболовият мост, височина: 28 м
Климатични особености: слънчево, топло, лек вятър
Способност да се радвам на пейзажа: клоняща към -∞
Участници: аз, бързаща и трепереща, и една адреналинка за кураж, която да документира безразсъдството ми – идилията беше пълна
Здрав разум: оставих си го вкъщи
Значеща подробност: панически ужас от височини
Цел: скок с бънджи…
Но нека първо върнем лентата малко назад. Цяла седмица, още от 22-ри ми се върти този скок в главата. To jump or not to jump? би казал Шекспир. Ще бъда ли достатъчно смела или не?! Ако ме бяхте питали миналата година имах ясен отговор – „По никакъв начин!“. И точка. Страх ме е от високо, въпросът е изчерпан. И така, докато една от колежките ми не реши да скача. При това два пъти. Направи го с усмивка, а радостните й възгласи се носеха из въздуха. Това момиче ме замисли. Бях ли сложила наистина точка или по-скоро едно многоточие чакаше да бъде дописано? Една година се извъртя страшно бързо и хоп! въпросът пак се появи.
Започна голямото умуване. Колежката пак скочи. Докато я гледах как доволни си крещи под моста ми се дощя и аз да се метна след нея. Но уви, финансовата криза ме спря :( Мислех си, че до 27-ми, когато скоковете приключват благосъстоянието ми няма да се подобри. Да, ама не. Явно съдбата се намеси и парите намериха своя път към портфейла ми, за добро или за лошо. Сега оставаше само да се реша. По стечение на обстоятелствата нощта срещу 27-ми бях на работа. Мисля, че е излишно да обяснявам, че не „можех да се запра“. Толкова пъти обиколих това фоайе, че по едно време очаквах подът да пропадне. Стомахът ми на топка, сърцето ми се беше качило в гърлото и от време на време като се замислех за това, което предстоеше да направя, потрепервах. И как иначе, страшно е! Да се качиш на парапета, да погледнеш на долу, да направиш крачка и…. да полетиш. И да се опитваш да не си мислиш как предната нощ си чел, че наричат Стамболовия мост моста на самоубийците…
В 5:03 сутринта нервите ми бяха безкрайно опънати. Още го мислех, факт. Защо ли? Ами вече бях взела решение и бях толкова ужасена от него, че продължавах да се убеждавам. Да, щях да скоча. Не знам дали щях да съжалявам, не знам дали щеше да ми хареса, но ако не опитах щях да съжалявам повече. Пък и от известно време все мрънкам, че искам нещо да ми се случи, нещо да направя. Е, вярно е, че по скоро мислех да си боядисам косата отколкото да се мятам от разни мостове след безсънна силно кофеинова нощ, но и това беше нещо. И то какво! Пък и е наивно да очакваш промяната да падне от небето. Къде-къде по-реалистично е ти да скочиш…
Пътуването до моста ми се губи като спомени. Вцепенена? Едва ли… Уплашена? Нямаше две мнения по въпроса. Все пак предстоеше ми да направя най-голямото си безразсъдство до момента (следващото сигурно щеше да включва бяла рокля, двама луди и стотина гладни). Но кога, ако не сега? По-добре на 21, отколкото да стана на 40 и да ме подгони някаква ранна критическа и да реша да си наваксвам пропуснатото. Пък и ще разказвам на децата и внуците… :D
И тук се появява „запетайката и „но“-то“, което преобръща разказа. FAIL! В момента, в който стъпих на моста, две момчета сваляха платформата. Бях го изпуснала! Почувствах се… ами тъпо. Няма как иначе да се определи. Просто тъпо. Една такова празно усещане, все едно са ти изяли десерта :/ Казаха ми „Догодина пак“…. ами аз това го чаках вече една година, още една ли? Глупава история се получи, може би ако бях стигнала там 10 мин. по рано, сега щях да пиша как съм летяла надолу и съм пищяла като за последно. Може просто така да е трябвало да стане, макар че не съм от примиряващия се тип хора….
По-късно ударих един „Розов слон“ с утеха. Ей, така – току-виж ми минала горчилката. Слонът поне си го биваше…
Няма коментари:
Публикуване на коментар