Понякога ми се ще и моята система да даде грешка. Да изтрие всичко вредно, всичко грешно. Ей така, за да стане по-чиста душата ми. И после някой да ми разкаже какво е било, да ми сподели хубавите неща. Другото не искам да го знам. Да ми разкаже за мен, такава каквато ме е виждал. Какво е обичал в мен. Кога му е било най-хубаво.
Да се изтрие всичко. Да забравя болката. Да не трябва да се извинявам за това, което мисля. За това, което чувствам. Да я няма вината. Да не трябва да обяснявам верни или грешни са хорските предположения. Да спра да бъда неразбрана. Да не бъдат моите жестове трън в очите ти.
Но не мога. Не са такива правилата. Тази вечер ме стъпка, съсипа ме. В твоята „система“ аз съм грешката. И на същата казваше „обичам те“! Не съм разбирала изобщо какво е станало. Добре, не съм – не съм. Чел си ми публикациите… не ти харесвали. Не били забавни, нито оригинални. Сълзливите ми истории. Не били твоят стил четиво. Ами хубаво, аз не съм се и надявала на положителен отзив от теб. Друго няма какво да кажа. Вече се чувствам прекалено унизително, за да го направя. А и няма смисъл – ти винаги си прав. Това чувствам – хайде, давай, съди ме колкото искаш…
Искам да забравя всичко. Както ти ме забравяш, по-бързо отколкото ме обикна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар