30 март 2011 г.

Искам да вали

Искам да вали – дни и нощи, седмици, месеци. Само да вали и да не спира. Да потекат кални потоци и всичко да изчезне. Да се скрият сълзите ми, в които искам да те удавя, да забравя, да те няма. Искам гръмотевици да разцепват въздуха, за да не чуеш как викам името ти, как се моля да се върнеш при мен. Нека да вали. Да вали и да не спира…

А навън е пролет. Слънцето грее и животът продължава. А в душата ми е есен и само валят лъжливи обещания и попарени чувства. Нека вали. Искам сълзите да отмият болката, да отмият чувствата. Да забравя – и теб, и спомените, и тази част от мен, която още те обича, въпреки всичко.

27 март 2011 г.

Дойдох, видях… СКОЧИХ?

Час: 16:10
Мото: “Ентусиазмът е заразен. Ти можеш да започнеш епидемия.”
Място: гр. Велико Търново, Стамболовият мост, височина: 28 м
Климатични особености: слънчево, топло, лек вятър
Способност да се радвам на пейзажа: клоняща към -∞
Участници: аз, бързаща и трепереща, и една адреналинка за кураж, която да документира безразсъдството ми – идилията беше пълна
Здрав разум: оставих си го вкъщи
Значеща подробност: панически ужас от височини
Цел: скок с бънджи…

Но нека първо върнем лентата малко назад. Цяла седмица, още от 22-ри ми се върти този скок в главата. To jump or not to jump? би казал Шекспир. Ще бъда ли достатъчно смела или не?! Ако ме бяхте питали миналата година имах ясен отговор – „По никакъв начин!“. И точка. Страх ме е от високо, въпросът е изчерпан. И така, докато една от колежките ми не реши да скача. При това два пъти. Направи го с усмивка, а радостните й възгласи се носеха из въздуха. Това момиче ме замисли. Бях ли сложила наистина точка или по-скоро едно многоточие чакаше да бъде дописано? Една година се извъртя страшно бързо и хоп! въпросът пак се появи.

Започна голямото умуване. Колежката пак скочи. Докато я гледах как доволни си крещи под моста ми се дощя и аз да се метна след нея. Но уви, финансовата криза ме спря :( Мислех си, че до 27-ми, когато скоковете приключват благосъстоянието ми няма да се подобри. Да, ама не. Явно съдбата се намеси и парите намериха своя път към портфейла ми, за добро или за лошо. Сега оставаше само да се реша. По стечение на обстоятелствата нощта срещу 27-ми бях на работа. Мисля, че е излишно да обяснявам, че не „можех да се запра“. Толкова пъти обиколих това фоайе, че по едно време очаквах подът да пропадне. Стомахът ми на топка, сърцето ми се беше качило в гърлото и от време на време като се замислех за това, което предстоеше да направя, потрепервах. И как иначе, страшно е! Да се качиш на парапета, да погледнеш на долу, да направиш крачка и…. да полетиш. И да се опитваш да не си мислиш как предната нощ си чел, че наричат Стамболовия мост моста на самоубийците… 

В 5:03 сутринта нервите ми бяха безкрайно опънати. Още го мислех, факт. Защо ли? Ами вече бях взела решение и бях толкова ужасена от него, че продължавах да се убеждавам. Да, щях да скоча. Не знам дали щях да съжалявам, не знам дали щеше да ми хареса, но ако не опитах щях да съжалявам повече. Пък и от известно време все мрънкам, че искам нещо да ми се случи, нещо да направя. Е, вярно е, че по скоро мислех да си боядисам косата отколкото да се мятам от разни мостове след безсънна силно кофеинова нощ, но и това беше нещо. И то какво! Пък и е наивно да очакваш промяната да падне от небето. Къде-къде по-реалистично е ти да скочиш… 

Пътуването до моста ми се губи като спомени. Вцепенена? Едва ли… Уплашена? Нямаше две мнения по въпроса. Все пак предстоеше ми да направя най-голямото си безразсъдство до момента (следващото сигурно щеше да включва бяла рокля, двама луди и стотина гладни). Но кога, ако не сега? По-добре на 21, отколкото да стана на 40 и да ме подгони някаква ранна критическа и да реша да си наваксвам пропуснатото. Пък и ще разказвам на децата и внуците… :D 

И тук се появява „запетайката и „но“-то“, което преобръща разказа. FAIL! В момента, в който стъпих на моста, две момчета сваляха платформата. Бях го изпуснала! Почувствах се… ами тъпо. Няма как иначе да се определи. Просто тъпо. Една такова празно усещане, все едно са ти изяли десерта :/ Казаха ми „Догодина пак“…. ами аз това го чаках вече една година, още една ли? Глупава история се получи, може би ако бях стигнала там 10 мин. по рано, сега щях да пиша как съм летяла надолу и съм пищяла като за последно. Може просто така да е трябвало да стане, макар че не съм от примиряващия се тип хора…. 

По-късно ударих един „Розов слон“ с утеха. Ей, така – току-виж ми минала горчилката. Слонът поне си го биваше…

25 март 2011 г.

Нека помълчим

Обичам очите ти. И усмивката ти обичам. Обичам устните ти. Мълчаливите ти устни. По-сладки от шоколад...

Ти знаеш, помня детайлите. Помня дати, дни, часове, минути дори. Помня годишнините, сантиментална съм. Днес е един от тези дни специални дни. Помниш ли неловкото ни кафе преди една година? Първото ни кафе. Закъсня. Аз бях подранила, нервно потропвах с крак и си представях как изобщо няма да дойдеш, а аз ще стоя и ще си чакам ли, чакам. Като се появи сърцето ми прескочи удар (дали беше само един…) 

Спомням си всичко - как беше облечен, мартеничката на ръката ти, какво си поръчахме. Спомням си… И неловкото ни мълчание помня. Година по-късно пак мълчим. Но няма значение… Винаги бих пила кафе с теб, за да помълчим заедно. Твоето мълчание е специално за мен. Както преди една година.

Всеки път, когато замълча, всъщност си говоря с теб...
Всъщност казвам хиляди неща, но все пак мълча...

Всеки път, когато замълча, връщам времето назад,
но не мога да го променя. И само мълча...

Всеки път, когато замълча, всъщност казвам, че не мога без теб... 
Но не бива ти да знаеш това.
И само мълча от страх да не те нараня, мълча...

19 март 2011 г.

Писмо до моите “просто приятели”

Съдейки от сравнително малкия си опит, през различните етапи от живота ми приятелството значеше за мен различни неща. От 1 до 7-ми клас беше лесно – избирах човека, с когото ще деля чина, домашните, оценките, мислите и свободното си време. Наричах го най-добър приятел.

Да, но за някакви си седем години нещата се усложниха. Станах много „отворена” и „заета” и така израснах като личност с няколко различни лица, всяко от което си има приятел, който го допълва и доразвива. Приятел, който не е най-добър, по-малко добър или лош, а просто приятел. Приятел, който заслужава моите обич, уважение, подкрепа и разбиране. И който се надявам, че ще бъде винаги до мен. Моите сродни души.

Тя е Цуци. Аз пък съм Муци… или пък беше обратното? Аз съм Пипи, тя пък е Куку. Или пък и двете сме малко куку, трудно е да се каже :D С нея споделяме много страсти – към стиховете, алкохола, мъжете, бананите… и други съвсем невинни неща, като овце и мечки. С две думи, не ни е скучно. Лесно се общува с нея – без значение слушаш ли или говориш. И макар темата за „иди”-тата да е най-актуална напоследък (тя си знае) има още и още. Освен, че е умна и е хубава, дочувам, че готви добре и прави и страхотни подаръци. С две думи – мацка-мечта!

Благодаря ти, Бебо, че си до мен, когато искам да споделя всичко хубаво и лошо, което ми се случва, и най-вече, когато ми се мрънка. Че ме слушаш безмълвно, без да ме упрекваш, без да ми даваш съвети и без да ми създаваш напразни надежди. Мерси, че винаги имам рамо, на което да поплача. Знам, че винаги мога да разчитам на теб, независимо от разстоянието и това колко много се променихме с теб напоследък.

Малчо, ужасно съм ти задължена, че си такава оптимистка и винаги ме зареждаш с положителна енергия. Ти си единствената, която ме кара да се смея без причина, да съм вечно ухилена и да ми се правят глупости. Благодаря, че ми вървиш по акъла и не оспорваш дивотиите ми, а напротив – готова си да ги споделиш. Знам, че е необходимо само да звънна, за да обикаляме цял ден града, да крещим и пеем по улиците, да танцуваме до припадък и после заедно да ни болят краката. И че ми правиш косата, когато те помоля :D

Тя е Кот-енце. Крехка, деликатна, но и много силна, и много специална. Здраво стъпила на земята, уравновесена, знаеща какво иска и как да постигне. Много респектираща, поне на мен така ми действа. И голяма купонджийка, чувства се гузно, ако трябва да й отказа излизане. Най-добрият партньор за белот и най-добрата компания за Spider.

Слънчице, мерси, че те има и си такава страхотна приятелка. Мерси, че ме вкарваш в правия път, и когато се наложи ме смъкваш на земята. Че ми казваш всичко в очите, дори и да знаеш, че това ще ме нарани. И заради това, че винаги си готова да философстваме по skype до сред нощи. Жалко, че това напоследък се случва много рядко. Липсваш ми!

Той е Ангел-че. Моето лично и прекрасно ангелче. Ако бях мъж, сигурно щях да съм като него. Много луд, много позитивен, много обичащ. Надува ми самочувствието на творец до невъобразими размери и ме кара да се чувствам истинска мацка във всеки един момент. Аз съм неговата прекрасна „сестричка”, която той покровителства. Мога да му кажа всичко без срам или притеснение. И знам, че е взаимно. Аз съм тази, на чието рамо може да плаче, да се оплаква или да се смее. Доказателството, че разстоянието няма значение.

Кодово име – Кавалерът. Историята ни – трудна за описване. Ученическата ми любов. Появи се в живота ми точно, когато имах най-голяма нужда от помощ. Измъкна ме от депресията. С обич. Мерси, за глупостите, които сме правили, за утехата, която си ми давал, за двучасовите телефонни разговори, за разбирането. Винаги ще си останеш много специален за мен.


Аз съм ваша приятелка и ставам за всичко.


P.S. Тук трябваше да присъства още едно име. Още един човек. Но понякога човешката глупост и гордост разваля приятелствата. Въпреки всичко казано и направено, за него мога да кажа само хубави неща. Би било чудесно, ако и той можеше да направи същото…

17 март 2011 г.

Грешка в системата [2]

Понякога ми се ще и моята система да даде грешка. Да изтрие всичко вредно, всичко грешно. Ей така, за да стане по-чиста душата ми. И после някой да ми разкаже какво е било, да ми сподели хубавите неща. Другото не искам да го знам. Да ми разкаже за мен, такава каквато ме е виждал. Какво е обичал в мен. Кога му е било най-хубаво.

Да се изтрие всичко. Да забравя болката. Да не трябва да се извинявам за това, което мисля. За това, което чувствам. Да я няма вината. Да не трябва да обяснявам верни или грешни са хорските предположения. Да спра да бъда неразбрана. Да не бъдат моите жестове трън в очите ти.

Но не мога. Не са такива правилата. Тази вечер ме стъпка, съсипа ме. В твоята „система“ аз съм грешката. И на същата казваше „обичам те“! Не съм разбирала изобщо какво е станало. Добре, не съм – не съм. Чел си ми публикациите… не ти харесвали. Не били забавни, нито оригинални. Сълзливите ми истории. Не били твоят стил четиво. Ами хубаво, аз не съм се и надявала на положителен отзив от теб. Друго няма какво да кажа. Вече се чувствам прекалено унизително, за да го направя. А и няма смисъл – ти винаги си прав. Това чувствам – хайде, давай, съди ме колкото искаш…

Искам да забравя всичко. Както ти ме забравяш, по-бързо отколкото ме обикна.

16 март 2011 г.

Грешка в системата [1]

Тази седмица тръгна някак на криво. Някакъв необясним bug започна да се разпространява от понеделник та чак до сега. 

Започна се от техниката. Първо лаптопа – миличкият плаче за нова операционна система. Започнаха да изкачат някакви съобщения за изчезнали файлове, които не могат да се стартират… Сякаш се очаква аз да започна да ги търся?! След като това очевидно не стана, bug-ът реши да предприеме нещо друго – сбози се браузърът ми. И трите по-точно. Трудно или въобще спряха да ми се зареждат някой страници. Facebook най-вече, нали него най-често отварям. Но както и да е, преживях го. Не робувам на едната социална мрежа. И така до снощи, когато седнах да пиша един прословут доклад за университета. В последния момент, разбира се, но това е друга тема. Пиша си аз, пиша си, доволна и щастлива, че това най-сетне ще ми се махне от главата и в един прекрасен момент Microsoft Word даде грешка и доклада ми се изпари като заплата в края на месеца. Седя и мигам?! След като здравия разум най-накрая ми догони сетивата и теглих една майна на програмата почнах отначало. Де да беше толкова лесно. Програма просто отказваше да изпълнява командите ми. Добре, че „колежка в нужда се познава”. Успяхме да напишем доклада с общи усилия. 

После се зарази и телефона ми. Явно, защото стои близо до лаптопа. Почна да се изключва сам, никакво известие като получа sms. Пълен игнор от негова страна, а аз си мислех да му купувам калъфче. По-скоро ще го изпратя на почивка. Вечна, към кошчето за боклук.

Аз пък успях да настина. Още един вирус, който ме нападна със скорост две пакетчета носни кърпички на ден. Започнах да давам грешки в системата и се превърнах в едно малко (сладко) мрънкало :D Поне да можех да се рестартирам, модифицирам или преинсталирам и утре да си се събудя нова-новеничка, без повече да ме тормозят разни вируси, кошмари или спомени. Да, и такива bug-ове имало. Един error още ми рови душата… операционната система, исках да кажа. И не знам какъв IT-специалист трябва да се появи, че да ме излекува от тях. От старите грешки. И да ме предпази от новите, които ще направя…

Мълчанието на... телефоните

Вдигам телефона и звъня. Тут... тут… тут… свободно. Задържам повече, отколкото е учтиво. Никаква реакция. Избирам си друг номер, звъня. Отново задържам, никой не вдига. Това се повтори още няколко пъти преди да се откажа. Явно днес хората си бяха натикали телефоните на места, които са трудно достъпни. Или аз поне на това се надявах, когато си мислех как аз ще им ги натикам там…

Отварям skype – 20 човека на линия. От тях си говоря с 3-ма. В момента исках да чуя само един, един от онези горните, който не си вдигна телефона.

Аз: Здрасти
(след около 5 мин.)
Той: Здрасти
(мълчание)
Аз: Как си, какво става при теб
Той: Добре съм
(мълчание)
Аз: Тъжно ми е
(никаква реакция)
Аз: Кажи нещо
Той: Какво да ти кажа
Аз: Нещо хубаво, да се почувствам по-добре
Той: Не си уцелила човека.

Виртуален шамар. Мълча, вцепенена. Не знам как да реагирам, какво да кажа. Изобщо има ли адекватна реакция на такъв отговор? Не мисля. И толкова ли е трудно да си съпричастен към тъгата на някого? Мисля, че отговорът се подразбира. Тук не важат оправдания от типа „имам работа” и „зает съм”. Не и когато знаеш, че този човек ще бъде до теб без значение кога и за какво го потърсиш.

Осъзнавам се, прощавам, забравям. Поставям теб и твоите чувства пред моите. Явно имаш причина, оправдан си. За добро или за лошо. Дори, когато грешиш пак си прав. И да ти се разсърдя не мога.

Взимам отново телефона. Последен номер, последен опит. Вдигат ми. Говорим. Общи приказки, за времето. Споделям. Мълчание. „Не знам какво да ти кажа”. Тишина. Казвам „чао” и затварям. А преди винаги ме разбираше, винаги ми беше опора. Винаги беше до мен без значение имах ли нужда или не.

Седя и си мисля. Явно е прекалено да очакваш от хората да се държат с теб така, както и ти с тях. Май дори е прекалено да имаш изобщо някакви очаквания. Ако ти трябва утеха и разбиране, трябва да разчиташ само на себе си. Доста е наивно да си мислиш, че ако имаш какво да кажеш, ще се намери кой да те изслуша. Най-вече хората, който са твърдели, че винаги ще бъдат до теб без значение какво се случи. Че винаги ще бъдеш близък на сърцето им човек. Хората се променят... обикновено в човека, който са твърдели, че никога няма да бъдат.

11 март 2011 г.

Откраднат миг

Влизаш тихо, на пръсти. Неканен. Вратата е заключена, но ти пак се промъкваш. Нахален си, искаш да си във всичките ми сънища и не мога да те изгоня. Сърцето си не можах да заключа. И да спра да мисля за теб не можах. Защото само теб искам. И ти продължаваш да идваш неканен. Махай се, друг вече спи при мен. Него трябва да сънувам. Но ти не чуваш, приближаваш се… 

Отварям очи, напълно будна, но пак теб виждам, спомням си…

Аз
И ти.
И вино. 
И свещи. 
И музика… тази, която само с теб бих могла да слушам. 
И стихове, в главата ми стихове. 
И е тъмно, и вали… 
Откраднат миг!

С теб крада сънища и мечти. С теб творя спомени, които после искам да забравя. Целуваш ме и ме опиваш. Ставам слаба и крехка, а ти целуваш ли и целуваш. С всяка целувка рана отваряш и после с целувки я лекуваш. И аз стена, стена в ръцете ти…

Прегърнеш през кръста и ми прошепваш, че ме искаш и в погледа ти се чете желание, да имаш тялото ми, че чак тръпки ме побият. И аз ще те искам, и аз те искам – душата ти, за мен! Искам грижата и вниманието ти. Усмивката ти и палавите ти думи, да ме караш да се чувствам жива, желана. Да ме омайваш. И да ме събличаш… и аз да те събличам. Да правим толкова любов, че да ме е срам да разкажа след това. Ето такива неща искам и то само от теб. Слабото ми място. С очите, които омагьосват и ръцете, който опиват и устни, които почти убиват. Влудяващ си, страстен, перверзен – точно каквато съм аз…

Това искам. А ти искаш едно тяло. Най-малкото, което една жена може да даде на един мъж.

Защо съм тъжна...

Ти ме питаш защо съм тъжна, питаш ме защо плачаами защото те обичам. Но не по онзи начин, не с любовта на влюбените... Обичам те, защото си неизменна част от живота ми, защото сме имали много и хубави, и лоши моменти. Обичам те като... дори не като приятел, защото с приятелите човек не трябва да смесва любов и обич. Ти си важен за мен и това ще остане така. Не мога да се преструвам, че не ми пука за теб, че не искам да знам как си... Напротив, искам. Искам и аз да съм важна за теб. Всъщност искам само това. Да се държиш добре с мен, да ме помниш. Искам просто да те е грижа. Защото те обичам и винаги ще бъда до теб, независимо дали ще имаш нужда от мен или не. Това е.