Lost

Single, taken, not a f* idea what's going on? Кое от трите е за теб?

Как точно решаваш, че краят е дошъл? Кое е онова нещо, което прекрачва границата и вече си наясно, че връщане назад няма. Не се обичате вече? Карате се постоянно? Разстоянието, което ви разделя много отдавна не е само географска дефиниция? Очакванията ви така и не се сбъдват? Или всичко това, взето заедно. Може ли всичко да е против това да сте заедно, и въпреки това да продължавате? Може, разбира се. Нито е логично, нито може би е правилно, в известна стпен, но се случва. А и аз отдавна не вярвам, че във връзките има логика.

Никак не ме бива във вземането на решения. Бедствена съм в това отношение. Много ми е по-лесно някой да реши нещо и аз просто да се съобразя с него. Само, че сега няма да имам лукса да решат вместо мен. След две години и половина се намирам на мястото, от което тръгнах. And it sucks. 

Не ме бива и в ученето на уроци. Добра съм в повтарянето на едни и същи грешки и в разбиването на сърца на добри момчета, които нито заслужават това, нито аз заслужавам тях и любовта им.

Понякога си мисля, че някъде в немного далечното минало съм взела решение, което от този момент на сетне е започнало да прецаква всичко. Че съм опитала нещо, за което интуицията ми е крещяла с цяло гърло "Недеййй!", а аз съм си мислела - "Е, какво пък толкова, достатъчно млада съм да правя грешки. Ако не сега, кога?" Ами например никога. Което не е било резултат от липса на опит, а си е била чиста проба глупост.

И затова сега го има този проблем с взимането на решения. Защото някои са окончателни, а дори и да не са, да се върнеш към това, което е било, просто не е вариант. Трябва да реша какво ще правя с живота си, а дори не знам откъде да започна. I'm lost.

The truth

В моменти като този вярвам, че невъзможни неща няма. И ми иде да изкрещя всичко, което мисля и чувствам. В моменти като този съм готова да си срутя „подредения“ си свят и да го построя точно такъв, какъвто го желая. Без да ме интересуват последствията, укора, без да ме интересува колко ще ме боли и колко хора ще нараня, защото така или иначе, и в момента боли, и ме боли не само мен. 

В моменти като този вярвам, че всичко е възможно. Че Вселената ще подреди пъзела според моите желания. Проблемът е, че винаги този момент, неясно как предизвикан, трае твърде кратко, и после се появяват страха и съмненията. И аз в крайна сметка не правя нищо, или почти нищо. I’m stuck. 

Играчката

Постът на Mihail ме вдъхнови да напиша това. Всъщност си го мислех от доста време, но до сега не ми идваше музата. Е, появи се.

Преди малко повече от два месеца си взех телефона-мечта. А именно - Sony Xperia S. Спомням си, че го бях видяла началото на годината в сайта на все още съществуващите sony ericsson и си помислих "лелеее, това е жестоко, искам го", което си беше чисто лигава първосигнална реакция, още повече, като си представях каква ще е цената на джаджата и че едва ли скоро ще пристигне в България. 

Факт е, че наистина имах нужда да си сменя телефона, тъй като със стария си претърпях доста фалове, а и symbian определено спъваше работата. Честно казано едиственото ми претеснение преди новата покупка беше, че досегашния ми телефон е с резистивен дисплей, а новите модели са с капацитивни (при втория тип не може да се бори с писалка, или с нокти например, отговарят само на "плът", а предвид дългите ми нокти, не мисля, че миличкия vivaz е усещам друго, освен тях).

Това беше лирическто отклонение, съжалявам, ако вече сте заспали пред мониторите, аз просто обичам да обяснявам нещата на дълго и на широко :Д Та сдобиването с телефона стана супер случайно и съм супер благодарна на служителите на vivacom, че направиха всичко възможно да ми го намерят, при това и бял на цвят.

Самият телефон е просто wow. Не съм сигурна кое ми е най-любимо в него. Скоростта на зареждане на приложения и уеб-страници е едно премигване, няма нищо общо със стария ми телефон. Дисплеят е уникален, не съм виждала толкова ярки и живи цветове, дори при намален контраст и прочие. Освен това се разбира добре с ноктите ми :Д В камерата просто се влюбих - 12MP, снимките са с по-добро качество от някои, правени с фотоапарат, и понякога единственото, което ми се иска е да снимам, и да снимам, и да снимам, не задължително понеже има какво, а просто защото става добре. Google play ми става второто любимо място след google reader, направо се изумявам какви приложения създават хората, последното, което си изтеглих беше reminder да пия вода (и да си призная, ползата е голяма). Разбира се, сдобих се и с instagram и viber, но имам съмнения, че последния няма да живее още дълго на телефона ми. Синхронизацията с Гугъл джаджите, също се оказа доста полезна, особено, когато ми се наложи да си направя в Гугъл календара график за целия месец, а той после се "появи" на телефона ми.

Не знам дали в характеристиката му влиза "удароустойчив", но явно е и това, след като още на третия ден от употребата ми го метнах на един плочки и оцеля (whew) На 100% съм щастлива, че си дадох парите за него :Д Единственото, което не ми харесва, е че не мога да махна вградените приложения, които не използвам, но anyway не може да имаш всичко.

Големият розов слон

Днес бях обвинена, че мога да споделям с целия свят какво мисля и чувствам, но не и с човека до мен. Явно блогът ми отново се превръща в трън в задника, мисля, че още малко ще се забие и в моя. Та явно светът знае какво се случва с мен… идеално тълкува думите ми и открива дълбокият смисъл в тях… честно казано не знаех дали трябва да ми е смешно или не. Единственият човек, който знае какво наистина правя, мисля, чувствам и прочие съм Аз. Аз и никой друг. Не аз и най-добрата ми приятелка, която не ми чете блога, не аз и най-добрата ми приятелка, която освен всичко друго чете и блога, да не говорим пък за хората, които си нямат никаква идея коя съм и просто четат написаното тук. Но явно е много по-лесно да се каже, че всички знаят, освен той. Което ме влудява. За пореден път това, че пиша или не пиша за нещо, е проблем. И потребността ми да се изразя по някакъв начин е неразбрана. 

Излиза така, че в стаята има голям розов слон. И двамата го виждаме, но не говорим за него и когато вървим напред назад се блъскаме с него и се крием, че ни боли. Явно от мен се очаква да мога да говоря за всичко, да споделям всичко и общо взето главата ми да е отворена книга, а моментите, когато кажа, че не ми се говори или каквото и да става, не засяга него, са недопустими. The f… Явно напоследък ми ценя повече личното пространство. И това, че пиша в определена платформа, не значи че тук си изливам душата и това ми е виртуалният дневник. Но според отсрещната страна не е така. 

Понякога наистина ми се иска да седна и да говоря, и да говоря, докато всички неща, които съм си мислела и да ме тормозили по някакъв начин, излязат на яве. Само че полза от това няма. Ако съм смятала, че това ще направи нещата по-добри, отдавна съм цяла да го направя. Но не е така. Предпочитам някои неща да си останат в главата ми, несподелени на никого, и неписани никъде. Защото дам ли им изразност, ще трябва да призная, че са истина. А аз съм на светлинни години от това. Понякога просто не ми се говори.

Piece of my mind

В романтичните филми никога не се казва какво се случва след като срещнеш голямата любов. Според „Приятели с привилегии“ следва голямото порно. А след това? Поредното голямо разочарование? Прекалено ли е наивно да очакваш да ти се случи приказка? И, ако наистина всеки си има сродна душа, защо покрай мен има толкова самотни възрастни хора, които са останали сами в живота? Къде е тяхната перфектна половинка? Объркала е пътят или я е блъснал камион? Ако в един момент осъзнаеш, че няма точно нещо като правилен човек и сега си сам, какво правиш? Оставаш с този, с когото ти е ОК? Няма пеперуди, няма го свития стомах, няма го усещането да си на тръни покрай него и от това да ни сладнее деня. Но пък за сметка на това ти е сигурно, спокойно. Знаеш, че той/тя ще е идеалният съпруг, родител, ще плаща сметките, ще помага вкъщи, майка ти ще го обожава, лятото ще ходите на море, зимата на планина, ще правите секс един път седмично от уважение и накрая, както Анна беше казала, ще ти се иска ли да си прережеш вените заради пропиления живот. Или точно обратното, ще си щастлив, че не си един от онези изкукали самотни стари хора, които седят сами в парка по пейките, без семейства, деца и внуци и изглеждат така все едно не са от този свят.

Как разбираш всъщност какво да направиш, след като знаеш, че някои избори са непредотвратими и после ще живееш с последствията. Как въобще живееш с мисълта колко са отговорни изборите ти и от тях зависи всичко, понеже аз поне не вярвам в съдбата. А животът е един. И няма опция replay. И ако до момента смяташ, че изборите са верни… няма как да не се замислиш, че в един момент ще вземеш грешното решение, във Вселената трябва да има баланс, нали? Това ме влудява напоследък. Че в някои отношения нещата са се развивали повече от добре и е дошъл момент да се скапят, понеже съм опитвала само сладката страна. И в един момент ще загорчи. Много.

Какво е по-добре? Да бъдеш (малко) безотговорен и да искаш и да вярваш, че ще получиш всичко или да си по-кротък и да се радваш на това, което животът вече ти е дал и да се придържаш към него. На теория много ме бива в съветите. На практика, дори и да успея да се погледна от всички ъгли, не мога да си правилното решение. Колкото и страни да открия, мога повече от спокойно да оборя всяка една от тях (адвокатска му работа). В такива моменти трябвало да слушаш сърцето си, не разума. Като слушаш сърцето си трябва да чуваш само туп-туп, другото са собствените ни объркани мисли и вярвам, че С.О. е прав.

Третият вариант ме успокоява най-много – а именно, че няма правилно и грешно. Че всичко е въпрос на подреждане на обстоятелства. А ако нещо ни изглежда грандиозно решение за вземане, в цялостен план то би било прекалено дребно и незначително. А от друга страна… малкото нещо да повлече след себе си апокалиптични последици. Което отново ни връща към въпроса за отговорността и тежестта, която носи, но сега е по-различно, когато няма категории „важно“ и „неважно“. Напълно е възможно изборът ми да седна да пиша този пост, вместо да легна да се наспя след нощната смяна, да преобърне живота ми. Въпреки че е малко вероятно.

И за финал, за да дообъркам кашата, която сервирах, да се върнем на любовта. Понякога си мисля, че Ромео и Жулиета са били щастливци. Загинали са с мисълта, че половинката им е съвършена. И че любовта ще живее вечно. Което наистина е перфектната любовна история. Защото иначе щяха да поживеят заедно и в един момент щяха да се разочароват един от друг. Някой щеше да спре да обича, другият щеше да почне да се заглежда и щяха да се превърнат в една средностатистическа двойка, която си лази по нервите. Осъществяването на любовта убива самата любов. Ако е споделена. Ако не е и не се осъществи… се връщаш към изборите. Продължаваш да търсиш или оставаш с това, което е удобно. Засега везните не клонят на никъде.

Приятелско

Искам бавно да се приближа до теб. Да те погледна изпитателно с очи и да погаля косата ти. Леко да те закача с пръсти, да усетя как косъмчетата по врата ти настръхват, и да се притисна в теб. Искам да затворя очи и да те целуна. Първо съвсем бегло да те подразня с устни и да се дръпна, след това целувката ми да става все по-настъпателна. Все по-страстна. Искам езика ми да открие твоя и заедно да се преплетат по онзи специфичен начин, от който се раждат пеперудите. Искам да ме целуваш и колкото по-дълго продължава целувката, толкова по-силно ръцете ти да се стягат около мен. Искам да ме накараш да забравя къде съм, да спреш мислите ми. Искам да правя любов с теб. Не секс. Не да се чукаме. Искам бавно, все едно за първи път, телата ни да се слеят. Искам да правиш любов с мен. Отново и отново. Докато остана без сили, без дъх, без думи. Докато ти станеш всичко и всичко си ти. Докато експлозиите в главата ми утихнат и настане най-вълшебната и влюбена тишина. И Вселената застине.

Тази вечер исках да ти напиша точно това. Исках да ти напиша, че през целият ден мисля за теб. С нежност. За съжаление така и не те открих в някое от виртуалните пространства, а да го кажа на живо… някои неща като че ли е хубаво просто да бъдат прочетени и да оставиш фантазията да рисува. Да оставиш другия да те мечтае. Да се надяваш, че и теб ще желаят така. Ако, разбира се, имах смелостта да го изпратя. Може би е по-добре, че не открих никой. Че запазих думите за себе си. Или се предпазих от едно разочарование, или само го отложих. Накрая времето ще покаже.

Приятел си. Ще поиграем карти.

Ще пием за мира и за жените.

(Завиждам на родените във Спарта —

как трудно било да сдържиш сълзите.)

Приятел си. Така ми е спокойно.

Е, разкажи за твоето момиче.

Отдавна сме погребали виновните.

Мъжът ми е добър. И го обичам.

Да ти налея още? Уморен си...

И аз съм уморена, но е празник.

Отдавна, както казваш "влязох в релси".

Отдавна, както казваш, "Няма празно".

Хлапашкият ми сал е здраво вързан.

Научих се да имам и да губя.

Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим...

Камелия Кондова

"Любов"

„Борбата“ ми със списъка продължава. И този път не останах разочарована. Реших, че ще бъде „Любов“ – не любовен роман, а „книга за любовта“, „книга за мъката да откриеш път към себе си.“

„Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да бъдеш късоглед, да не виждаш резултата. Който обича […], остава търпелив понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.”

„Искаш ли да промениш начинът, по който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап, бъди признателен за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози.”

„Съмняваме се, как да не се съмняваме, и съмненията са хубаво нещо. Те показват, че си жив и не си спрял да търсиш.”

„И през ум не ми е минавало, че е възможно да живееш с някого под един покрив, да спиш в едно легло и пак да чувстваш, че той всъщност не е до теб.”

„Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти – пустотата, която упорито си отказвал да видиш. […] Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята.”

„Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не си обичал?

Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее.

Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко”

„За съжаление хората вечно надзъртат в тепсиите на другите. Вместо да си гледат работата, ги съдят. Не преставам да се изумявам само какви неща измислят! Стигне ли се до прозрения и злословия, въображението им не знае предел.”

„Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме едни и същи, значи не сме обичали достатъчно.”

„[…] Но и досега важи старата поговорка: където има любов, неминуемо има и болка.”

„И през ум не ми минаваше, че допускам най-разпространената и най-болезнена грешка, която жените правят, откакто свят светува: да си мислят лековерно, че с любовта си могат да променят мъжете, които обичат.”

„Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън.

Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.”