Мечтая за времето, когато тези, които обичах бяха на 10 минути път от вкъщи – а не както сега пръснати из цяла България и Европа.
Когато най-големият ми проблем беше дали ще ме изпитат по география и дали ще ме пуснат да изляза навън.
Мечтая за старата си усмивка – много по-невинна, по-истинска, не толкова измъчена.
За времето, преди тя да се промени, а беше хубава усмивка.
За времето, преди с него да спрем да си говорим, а си говорехме с часове, по цели нощи.
За времето, когато ме обичаха.
Мечтая за времето, когато имаше кой да ми държи ръката.
Когато имаше кой да ме вдигне, когато падна.
За времето, преди да стана излишна там където бях незаменима.
И как не искам да поглеждам назад...
Няма коментари:
Публикуване на коментар