Понякога животът ни сблъсква с хора, който… въобще не са за нас. Не си пасваме нито като характери, нито в гледните си точки за живота. Интересите ни са коренно различни, това, което единия обича, другият го мрази. Те не са липсващото парче от пъзела, дори нямат място в него, не се събират в рамката нито като форма, нито като цвят. И все пак, сблъскваме се с тях. Точно сблъсък. Разпиляваме се в другия. Химия. Виждаш го, мисълта ти започва да препуска толкова бързо, че не можеш да я спреш. Учестеното сърцебиене я следва по петите.
Просто го харесваш. Моментално. Не любов, а някакво необяснимо привличане. Жажда, страст. Всички изчезват, има го само него. Точното излъчване, отговаря на всичките ти измислени критерии, пасва перфектно. Още не знаеш името му, а вече си представяш как стоиш на сантименти от устните му и се давиш в тях. После те качва на бюрото, точно там, насред залата, която отдавна е празна, разтваря краката ти и следват хиляди задъхани секунди… Някъде по това време осъзнаваш, че си вперила очи в напълно непознат човек, а вече си негова. И ти става смешно, понеже разумът вече е догонил останалите ти сетива и сега се забавлява на шегата, която са ти погодили. А той се усмихва, на не теб, и ти се усмихваш, и на себе си и на него. Хубаво ти е, топло, напук на студа. Напук на това колко е нелепо, напук на това, че никога няма да стане нищо. Или пък понеже ще стане.
„Срещата на два характера е като взаимодействието между две химически вещества: ако има реакция и двете се трансформират.“ (Карл Юнг) Той не е част от мен, и аз не съм част от него, дори и пътищата ни да са се пресекли и тази среща да остави незаличими белези. Поне за мен, не съм същата. И следите личат. Най-вече нощем, на лунна светлина. Денем ги крие усмивка. Хиляди експлозии, безброй нюанси любов, спомени, които не могат да бъдат изтрити за седмица, месец, дори години. Ръцете му пасваха перфектно на разстоянието между пръстите ми, телата и устните съвпадаха до съвършенство. Вместо спирачки, натискахме газта. И все пак напълно различни, неподходящи едно за друго парчета. Но това няма как да се знае, докато не се опита. А нали обикновено съжаляваме за пропуснатите възможности, нищо, че после става ясно, че сте правени по различни калъпи и не можете да отговорите на очакванията си… и в едно момент става неизбежно да не видиш разликата. А компромисите убиват любовта…
Няма извод или пък решение. Така се случва. Химичната реакция е приключила. Пътищата се разделят. За добро или за лошо. Дано е първото. И въпреки, че е пълната ти противоположност, той не се налага да прави нищо, за да го обичаш. Достатъчно е това, че го има. Дори да е някъде, далеч далеч от теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар