Midnight

Излизам от банята и вървя на пръсти, докато по земята след мен се образуват малки локви. Водата се стича от мен и ми напомня на един пролетен дъжд, под който танцувах, докато не станах вир-вода. Присядам на ръба на леглото и топлата струя на сешоара започва да гали косата ми. Приятно е, тихото му бръмчене унася. Кичурите започват да се разделят и една след друга къдриците ми започват да се подреждат. Леко повдигам ръка и топлият въздух започва да целува вратът ми. Усмихвам се и настръхвам. Шепне ми за лято, за една гореща нощ, за която не беше виновно времето. За шеговитото ми „ела“ и предизвикателното му „ще дойда“. И после неговия дъх и устни, които оставяха белези по тялото ми, за да се знае, че това е неговата територия и той не може да бъда изместен. И ръцете му, за докосването, което никой друг не успя дори да наподоби, едновременно нежно и грубо, докато ме правеше своя. Едно непредотвратимо сливане на устни, тела, души. На два погледа, които искаха да се пият, да се удавят в един друг, да ограбят другия, да вземат всичко и да го направят свое завинаги. Страст, толкова много страст. Усещането, че наистина изгаряш. Че двамата сте огън. Стенанията и виковете ви се догонват, дъхът ви секва, но телата са ненаситни, за още и още, докато не паднете в прегръдките си, още треперещи в екстаз и предвкусващи сутрешното си сладко събуждане… Нощите рядко са достатъчно дълги.

Сешоарът отдавна беше изключен. Някъде звънна телефон и на дисплея му ярко светнаха думите „Липсваш ми“.

October & April

Казвам се Октомври. И съм тъжна.

Влюбена до лудост във Април.

Няма как сезонно да се свържем...

Извинете ме...

Ще завали.

Caribiana

Тя беше като априлско небе,

слънцето грееше в очите й.

[Тя беше] дете на светлината, ярка звезда,

огън гореше в сърцето й.

Беше най-яркият ден, топеше снегът,

слагаше край на студа.

Октомври и Април

Той беше като замръзнало небе

в октомврийска нощ.

[Той беше] най-тъмният облак,

безкрайна буря вилнееше в душата му.

Най-дълбокият сняг, най-студените тръпки

разкъсаха пролетта.

Октомври и Април

Омраза и любов разделиха светът.

Тази пагубна любов беше като отрова от самото началото.

Светлината и тъмнината разделиха светът.

Тази пагубна любов беше като отрова от самото началото.

Ние сме като заредени оръжия -

готови да пожертваме живота си.

Ние сме като недовършена любов -

жадуваме да се слеем

Пагубно мъчение,

последна тръпка.

Любовта е принудена да убие.

Октомври и Април

Тик-так

Време лекува, с времето всичко минава, с времето болката притъпява, като мине време и ще забравиш. Време, че времето. Стига с това време. Толкова е възхвалено и надценено. И какво като минава? Какво като ти се случват нови неща и срещаш нови хора? Ами нищо. Това, че в светът около теб настъпва промяна, не значи че и ти си част от нея. Но дори и да си, чувството… чувството си остава същото. Сърцето не търпи метаморфози. Пак се радваш на същите неща и пак едно и също нещо може да те жегне. Всичко си е същото, обичта не умира. Истинската любов остава, мамка му.

Moody [2]

Moody – първа част

Първо бях импулсивна и нетърпелива. Промених се, понеже мислех, че си струва. После ме нарекоха „социален експеримент“ и дълго „работиха“ върху едно ново мен. За няколко извратени мига дори беше забавно. Сега, години по-късно, ми е тъжно, просто тъжно. Но хората дори и в това намериха причина за недоволство и изразиха силното си желание да го променят.

Не може ли просто да ме обичате… опс, грешка, ТЪРПИТЕ такава, каквато съм? И като не ви изнася, защо вие не се изнесете?! Не съм правена по ваш калъп. Ако искам да променя нещо в себе си, ще го направя сама, без някой да ме подканва или настоява. Така че ПРЕСТАНЕТЕ!

Обичам си емоционалността, харесва ми да следвам инстинктите си и нямам абсолютно нищо против лошото си настроение. Щом е така и щом продължава, значи има причина. Приемете го и ме оставете на мира. Съвсем сериозно. Забуча ми главата от хора, които твърдят, че трябва да се усмихвам повече. Няма пък! Хайде да ви видя сега…

"Ако някой е решил да си тръгне, ще си тръгне. Дали днес, утре или след месец, няма значение. Дори напротив - колкото по-рано, толкова по-добре. Ако някой е решил да остане, ще остане. Без нужда от подканване. Без борба. По интуиция."

Източник: тук

Simple

Понякога си представям, че нещата са простички. Разбивам ги до атоми. Моето „обичам те“ и неговото „и аз те обичам“ стигат. Сблъскват се и се случва магия. Ставаме „ние“. Представям си, че е достатъчно. И пишем приказка. Ако не, значи не е обич. Не е за двама. Може да е половинка или четвъртинка, или на колкото са насекли сърцето ти. Любовта е основата, няма ли я, нямаш нищо. Имало едно време... Наблегнете на "имало". Миналото не се връща. Точка. Не й правете изкуствено дишане. Тя не живее от въздух, търсете я в огъня на очите.

Дневникът на един бъдещ юрист

През следващите две седмици очаквам да се случват много интересни и нови неща – днес започна учебната ми практика в Районен съд гр. Велико Търново, която се състои в присъствие на граждански и наказателни дела. Което се оказа наистина интересно. Забавно дори, докато слушаш как обвинение и защитата са се хванали за най-дребното доказателство и започва едно въртене и сучене, после реплики и дуплики, накрая съдията прилича на учителка в детска градина, която се опитва да разтърве две дечица, които не могат да си поделят играчката. Или в случая да решат на кого принадлежи пакет марихуана.

Така че в следващите дни, ако ми се пише, ще ви говоря за дела. Днес присъствах на 5. Едното беше за блъсната патрулка от цивилен, като последния беше ищец. Твърдеше, че вината не е негова – ако не бил ударил колата, щял да блъсне служителя на пътна полиция, който изскочил на пътя му. Адвокатът беше кретен – съдията му обясняваше едно, той си говореше каквото знае, или в случая - каквото не знае, тъй като в един момент тотално се обърка какво обжалва и какво всъщност му се обяснява. Съжалих горкия му клиент безброй пъти – дори и вината да не е била негова, със защитата, която получи със сигурност ще загуби делото.

Другото дело беше за притежание на марихуана – обвиняемия не се яви. Нямало нужда (?!). Даде се ход на делото. Адвокатът пледираше за максимална присъда, имайки предвид облекчаващи вината обстоятелства. Съдията го пита дали няма предвид „минимална“. Бива ли сега някакви си 98% от адвокатите да развалят доброто име на останалите 2%?

Дело за издръжка – шашнат подсъдим, без адвокат, и този човек беше за съжаляване. Въпреки че преди да започнеш да правиш деца, е добра идея да помислиш дали може да ги издържаш след това. Но пък точно тогава, едва ли някой мисли.

Той е на 16, има 4 висящи дела, сега го съдят за грабеж. Не е завършил 6-ти клас. Не вижда смисъл да го прави. Нагъл. Присъдата е половин година пробация. Съдията го попита отново дали не му се учи, да стане един ден като него, да застане на негово място. Хлапето каза, че не иска да се занимава с глупости. Залата е пълна с глупаци т.е. студенти по право.

Последно дело, отново марихуана. Прокурорът е настървен в обвинението си. Защитата на адвоката е представена с шеговит, но все пак сериозен тон. Разбира си от работата, спор няма. Но и няма вариант да убеди съдебния състав, че откритата дрога всъщност не е дрога, а див коноп и принадлежи на възрастния баща на обвиняемия, който го използва за чай и компреси :D Така че няма никаква марихуана, неее, нищо че пакетът на бюрото беше точно такова. Трябваше да дадат на нас да го тестваме, щяхме да дадем 100% достоверна оценка какво е ;) 

Утре продължавам с наблюдението. Нямам търпение. А после на фризьор. Време е да стана Legally Black :)

Дневникът на една невротичка

Опитвам се да се оглуша. Слушам The Rasmus със слушалки тикнати в тонколоните. После може да опитам да се удуша с кабела? Днес давам доста добри идеи. В отвратително настроение съм, чак злобея. С никого не ми се говори, никого не искам да виждам. Поръчвам си земята да се отвори и да ме погълне. По-бързо, ако може. Не искам да изпусна дискотеката в ада, да се надяваме, че пускат брюнетки.

Бях казала, че ще мълча. Ха-ха-ха, не. Пак го обърнахме на изповедалня. За момента ми е най-адекватното решение. Ще тормозя вас, понеже не ме познавате. Ако вече сте се изнервили, спрете да четете, нито ще стане по-добре, мога тотално да ви отчая от младото поколение и драмите, които прави. Драма да има! Не ми пука вече. Да чете, който иска, и да си прави колкото грешни изводи желание. На свободна интерпретация съм. Не на ползване. Последното отпадна от менюто, sorry. Който успял да си избие комплексите с мен, успял. Промоциите свършиха. Намерете си друга изтривалка за нестабилната ви самооценка.

Дишам и издишам. Дълбоко. Който си мисли, че помага, в заблуда е. Станала съм кълбо от нерви. Не мога да търпя никого и не мога да понасям себе си. Всичко ми пречи, всичко ме дразни, всички са ми виновни. Животът е гаден и нищо не се случва както трябва. А аз съм мрънкало. И съм неблагодарна сигурно, защото има и по-зле от мен. Мога да си изброя поне 10 примера. Предполагам, че попадам и в категорията „лигла“. Какво пък толкова, и по-лоши неща са ме наричали – „кифла“, „кучка“, „лицемерка“, „приятелката ми“, не задължително в тази последователност. Искам да се махна от тук. Чисто географски да си сменя местоположението. Задушавам се от място, ежедневието, хората. Мразя, че не ме оценяват. Че вместо загриженост, получавам упреци. Мразя, че си правя планове и после да ми ги провалят. Мразя да виждам самодоволни физиономии и шибаното безразличие. Мразя, че се превърнах в болка. Мразя, че страдам. Мразя се, че стигнах до тук. Кога успях да пропадна толкова?! А най-вече мразя това, че основната причината за противното ми настроение ме току-що ме накара да се усмихна толкова широко, че светът стана прекрасно място, а аз се чудя що за глупости писах до сега. Мразя и това, че тази усмивка ще изчезне по-бързо, колкото се появи. I’m screwed.

Хаос от мисли

Неделя сутрин - ставам в 6, за изпит от 8, който почна в 9:30, но… тези неща отдавна спряха да ми правят кой знае какво впечатление. Седя си в автобуса, зъзна и стискам термочашата си с надеждата поне тя да ми стопли ръцете. Мисля, че за всеки влак си има пътници. Представям си, че съм влак, който поради лоши сърдечни условия е дерайлирал и е необходимо пътниците да бъдат извозени. Sorry folks, влакът не иска пътници, собственият му емоционален багаж е повече от достатъчен. Най-добре го оставете на мира, докато бурята мине. След този мислен монолог заключавам, че трябва да спя повече и по-малко да гледам новини.

С изпита приключва и сесията (отдъх). Глезя се и правя солени мъфини с кашкавал. Ей така, защото е вкусно. После тръгвам към общежитията. Вървя си в адски студената вечер, слушам музика и се усмихвам. Просто така. После се улавям накъде да отишли мислите и ми става глупаво. И тъжно, от спомени и пълната невъзможност да бъдат сътворени нови. Чудя се как хората в един момент отричат всичко – "не е любов", "не съм те обичал", "нищо не значиш за мен". Можеш ли да се промениш толкова много, че в един момент да реших, че това, за което някога си говорил със страст и нежност, вече да не е любов? И дори и сега да не вярваш, че е, някога си. По-леко ли ти става като го отречеш? Да се отречеш от думите, чувствата, мислите си, в това, че някога някой е бил светът ти. Така по-бързо ли минава разочарованието, че всичко е приключило, като започнеш да твърдиш, че поначало нищо не е имало? Как хората могат да се отрекат от себе си? Или другата крайност - събуждаш се един ден и решаваш, че вече не обичаш. А преди това си твърдял, че си необратимо и беусловно влюбен... Но това, второто, е една съвсем друга тема.

Спирам да мисля (най-после), понеже пристигам в общежитията. 12.02.12 – пия ракия. Да се отбележи, за първи път ми е, честно. Никога не ми е допадала, та реших, че е време това да се промени. В последствие се оказва, че ракия+чалга=пак-се-вкарах-в-размисли. Не мога да разбера тези, които пият, за да забравят. Аз не мога и обикновено става точно обратното – започвам да си мисля още повече. Бегбеде пие, за да забрави, че е забравен. Това по ми се връзва. А и нали след определено количество алкохол повечето хора решават, че другите умират да ги чуят пияни в 2 през нощта. Тъй като се забравили, че са забравени…

Сега не ми се прави нищо. Ще пия кафе и ще чета книга. Струва ми се добър план за понеделник.

Почти забравена любов

Защо се връщаш? Недей!

Не мислиш ли, че малко късно идваш ти?

Защо се връщаш? Недей!

Та аз за теб забравил съм почти!

Не ми припомняй! Недей!

Какво били сме някога един за друг.

Не идвай вече, не , недей!

Отдавна любовта я няма тук.

Забравих аз отминалите дни,

не можем с теб да върнем любовта!

Нали в живота веднъж идва тя!

Не се завръщай, недей!

Отдавна любовта напусна този дом!

Не се завръщай, недей!

Намерила е другаде подслон!

Не се завръщай, не, не, не, недей!

Та аз отдавна свикнах да живея сам!

Talking to myself... like a crazy person

- Тъжно ми е…

- Искаш ли да те прегърна?

- Далеч си.

- Представи си, че съм при теб.

- Това и правя.

- Какво правим?

- Говорим си. Галиш ми лицето.

- Така е хубаво.

- Нали. Обаче другото не е.

- Кое?

- Че изобщо не водим този разговор. Че си само в главата ми.

- Поне е хубава глава.

- Пълна със спомени. Искам да ме стоплят.

- Може и да стане.

- Не вярваш, нали?

- Не. Не ти трябват. И аз не ти трябвам.

- Между нужното и желаното има разлика.

- Да.

- Липсваш ми.

- Съжалявам. Нищо не мога да направя.

- Знам, но сега си с мен.

- Само в главата ти.

- Е, не можеш да имаш всичко. На живо. А така го имам.

- А какво искаш?

- Да ти разкажа, имам толкова много за разказване.

- Напиши го.

- Не ми се пише вече. Тъжно ми е.

- Тъжна не си красива.

- Не искам да съм красива.

- А какво искаш?

- Това вече ме пита.

- Чакам отговор.

- Да ме прегърнеш и да заспя в ръцете ти.

- Винаги…

Мислите понякога са толкова послушни. Особено, когато изпълнявам собствените им желания.

Дневникът на момичето с пижамата

Понякога тя се прибира и, без значение кое време на деня е, си облича пижамата, свива се под мекото жълто одеяло и се прави, че я няма. Представя си, че няма такова нещо като истина, лъжа, добро, лошо, няма факти, които трябва да приети, хората не се променят, обичта не умира, обещанията нямат срок на годност и всякакви други фантастични неща, които съществуват само в главата й.

В света на момичето с пижамата е бяло и топло, има кафе за всички и интернетът е безплатен, а от небето валят обеци, шоколади, плюшени овце или обувки, в зависимост от това кой й прави компания. От спагетите не се пълнее, а всяка втора хапка чийзкейк неизменно води до отслабване. Пеперудите са сини и големи като коне и се предпочитат пред такситата. И никой не се чуди съществуват ли еднорози или не. Температурите са винаги 20+ С°, такова чудо като сняг няма, северното сияние може да се гледа всяка вечер и коктейлите са винаги безплатни. А мъжете, дори и от Марс, поне не се държат като марсианци. И това да си чисто луд се приема за напълно нормално и, всяко отклонение от това да си абсолютно изтрещял, е недопустимо. 

Там е винаги спокойно и има прегръдки за всички (понеже днес 27 пъти са били търсени в блога). И утеха. И нежност. А облаците обичат да дават целувки. Има всичко, което ти трябва, всичко, което можеш и даже не можеш да си представиш. Но понякога там е много самотно. И на момичето с пижамата му е тъжно. Понеже никой, освен онези с шоколадите, овцете и обувките, не иска да разбере приказния й свят. Да го разбере и да остане, за да сподели лудостта си с нейната. И двамата да си напишат приказка.

снимка: Millita Photography