Дневникът на една невротичка

Опитвам се да се оглуша. Слушам The Rasmus със слушалки тикнати в тонколоните. После може да опитам да се удуша с кабела? Днес давам доста добри идеи. В отвратително настроение съм, чак злобея. С никого не ми се говори, никого не искам да виждам. Поръчвам си земята да се отвори и да ме погълне. По-бързо, ако може. Не искам да изпусна дискотеката в ада, да се надяваме, че пускат брюнетки.

Бях казала, че ще мълча. Ха-ха-ха, не. Пак го обърнахме на изповедалня. За момента ми е най-адекватното решение. Ще тормозя вас, понеже не ме познавате. Ако вече сте се изнервили, спрете да четете, нито ще стане по-добре, мога тотално да ви отчая от младото поколение и драмите, които прави. Драма да има! Не ми пука вече. Да чете, който иска, и да си прави колкото грешни изводи желание. На свободна интерпретация съм. Не на ползване. Последното отпадна от менюто, sorry. Който успял да си избие комплексите с мен, успял. Промоциите свършиха. Намерете си друга изтривалка за нестабилната ви самооценка.

Дишам и издишам. Дълбоко. Който си мисли, че помага, в заблуда е. Станала съм кълбо от нерви. Не мога да търпя никого и не мога да понасям себе си. Всичко ми пречи, всичко ме дразни, всички са ми виновни. Животът е гаден и нищо не се случва както трябва. А аз съм мрънкало. И съм неблагодарна сигурно, защото има и по-зле от мен. Мога да си изброя поне 10 примера. Предполагам, че попадам и в категорията „лигла“. Какво пък толкова, и по-лоши неща са ме наричали – „кифла“, „кучка“, „лицемерка“, „приятелката ми“, не задължително в тази последователност. Искам да се махна от тук. Чисто географски да си сменя местоположението. Задушавам се от място, ежедневието, хората. Мразя, че не ме оценяват. Че вместо загриженост, получавам упреци. Мразя, че си правя планове и после да ми ги провалят. Мразя да виждам самодоволни физиономии и шибаното безразличие. Мразя, че се превърнах в болка. Мразя, че страдам. Мразя се, че стигнах до тук. Кога успях да пропадна толкова?! А най-вече мразя това, че основната причината за противното ми настроение ме току-що ме накара да се усмихна толкова широко, че светът стана прекрасно място, а аз се чудя що за глупости писах до сега. Мразя и това, че тази усмивка ще изчезне по-бързо, колкото се появи. I’m screwed.