Неделя сутрин - ставам в 6, за изпит от 8, който почна в 9:30, но… тези неща отдавна спряха да ми правят кой знае какво впечатление. Седя си в автобуса, зъзна и стискам термочашата си с надеждата поне тя да ми стопли ръцете. Мисля, че за всеки влак си има пътници. Представям си, че съм влак, който поради лоши сърдечни условия е дерайлирал и е необходимо пътниците да бъдат извозени. Sorry folks, влакът не иска пътници, собственият му емоционален багаж е повече от достатъчен. Най-добре го оставете на мира, докато бурята мине. След този мислен монолог заключавам, че трябва да спя повече и по-малко да гледам новини.
С изпита приключва и сесията (отдъх). Глезя се и правя солени мъфини с кашкавал. Ей така, защото е вкусно. После тръгвам към общежитията. Вървя си в адски студената вечер, слушам музика и се усмихвам. Просто така. После се улавям накъде да отишли мислите и ми става глупаво. И тъжно, от спомени и пълната невъзможност да бъдат сътворени нови. Чудя се как хората в един момент отричат всичко – "не е любов", "не съм те обичал", "нищо не значиш за мен". Можеш ли да се промениш толкова много, че в един момент да реших, че това, за което някога си говорил със страст и нежност, вече да не е любов? И дори и сега да не вярваш, че е, някога си. По-леко ли ти става като го отречеш? Да се отречеш от думите, чувствата, мислите си, в това, че някога някой е бил светът ти. Така по-бързо ли минава разочарованието, че всичко е приключило, като започнеш да твърдиш, че поначало нищо не е имало? Как хората могат да се отрекат от себе си? Или другата крайност - събуждаш се един ден и решаваш, че вече не обичаш. А преди това си твърдял, че си необратимо и беусловно влюбен... Но това, второто, е една съвсем друга тема.
Спирам да мисля (най-после), понеже пристигам в общежитията. 12.02.12 – пия ракия. Да се отбележи, за първи път ми е, честно. Никога не ми е допадала, та реших, че е време това да се промени. В последствие се оказва, че ракия+чалга=пак-се-вкарах-в-размисли. Не мога да разбера тези, които пият, за да забравят. Аз не мога и обикновено става точно обратното – започвам да си мисля още повече. Бегбеде пие, за да забрави, че е забравен. Това по ми се връзва. А и нали след определено количество алкохол повечето хора решават, че другите умират да ги чуят пияни в 2 през нощта. Тъй като се забравили, че са забравени…
Сега не ми се прави нищо. Ще пия кафе и ще чета книга. Струва ми се добър план за понеделник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар